Съачък - по следите на една романтична история. Октомври 2019г

 СЪАЧЪК Турция 2019
 Много обичам турските комедии. Особено, ако си в чужбина, домъчняло ти е за нещо балканско и няма какво да правиш, докато навън вали. Та точно в един такъв мрачен ден, в южна Германия, си седяхме с приятелката ми и си пуснахме "Оланлар олду". Нямам идея, как се казва на български, защото ние ги гледаме с турско аудио и немски субтитри. Леко бозавата комедия ни отведе на брега на егейско море, в едно малко китно селце. Филмът не беше нищо особено, но мястото ни заплени. 2016 година бяхме обиколили вече Акдениз, средиземноморието, и то за цели 6 месеца, та сега искахме нещо ново. 2019 година успях да си махна черния печат от паспорта с помощта на турското посолство в София, за което искам още веднъж да им благодаря. А как точно се сдобих с черен печат през 2016 и как става премахването му е една мноооого дълга история /Линк/. Както и да е, пътищата ми към Турция бяха отворени.

  След малко суетене просто казах на приятелката ми, потомствена туркиня, родена в Германия, ей защо не отидем до това село. Тя имаше малко отпуска, а аз като известен български лентяй цялото време на света за пътешествия. Намерихме набързо последния отворен хотел онлайн и след два часа вече бяхме резервирали билетите за самолета и хотела. Беше запланувано за края на октомври, началото на ноември, така че това беше и моят подарък за рождения ми ден.

   Новината, че ще се ходи до Турция, бързо се разнесе из скромното турско семейство и нашата група от трима набързо нарастна на шестима. Няма лошо, повече е по-весело. В групата ни имаше пет жени и аз. Бате Заре и харема му отново беше на път. Приятелката ми, дъщеря и, балдъзата, нейната дъщеря и нейната внучка. Ако още не сте разбрали роднинските връзки няма лошо. Аз също се обърквам, а живея вече 4 години под един покрив с тях.

   Трите грации летяха ден по-рано от нас от Базел, а аз и приятелката ми, ведно дъщеря ѝ, ден по - късно от Щутгарт. Беше малко стресиращо, защото полетът беше много рано и трябваше нашето малко рено туинго да ни пренесе до летището, посред нощ, на скромните 200км от вкъщи. Там някъде трябваше и да паркирам. Както и да е, или както казват турците, нейсе. Стигнахме, чекирахме се. Това обаче никога не е толкова лесно колкото изглежда. Приятелката ми е на мнение, че може да си взима всичко в ръчния багаж, въпреки че бяхме предали един огромен куфар току-що. Този път беше запалката проблемът. Беше пиезо, а те били забранени в самолета. Тя просто отказа да я даде на охраната. Дойде федерална полиция, но тя продължаваше да отказва да се раздели с нея. Стана опашка. Полицаят, около 2 метра мъж, накрая се съгласи, той да ѝ даде неговата нормална запалка, ако тя се откаже от нейната. Дори и предложи да си избере от две различни, ако цвета случайно не ѝ хареса. След 5 минути спор имахме вече съгласие, както и една розова запалка в джоба. След успешната размяна вече стояхме на гейта. Но!, гаджето обича кафе. И то много. Айде тичане за кафе до барчето. И както си седим във фойето и сърбаме някаква странна тъмна течност гледаме как дъщерята, малко сладко и подредено германче, тича към нас.
          -Кажи бе дете? - Питаме я ние, но на мен вече ми става яснонакъде отиват нещата.
         - Еми майко самолетът само вас чака.
        - А не дала съм 5 евро за кафе, ще го пия.

Това ни отне още 5 минути съвещание, но нейсе, с помощта на наземния персонал, няколко пътника и съобщаване по уредбата успяхме да убедим Елиф да хвърли еликсира си и да се качим навреме. Между другото кафето беше гадно, иначе можеше и да не успеем да накараме Елиф да се раздели толкова рано с чаша хубаво капучино. Понякога късметът наистина е на моя страна. Но не за дълго...

 Слънцето ни погали само след 20 минути над облаците. Обичам това чувство да се махам от Германия. Полетът мина леко и приятно, както всеки полет, който те носи на крилете си към заслужена почивка на топло и екзотично. След два часа вече кацахме в Измир, Турция. Щастието е понякога само на два часа разстояние от нас...

   Въпреки че забраната ми за влизане в Турция беше отдавна вдигната, винаги след това, ми е търсене, като минавам границата. Този път бях обаче сравнително спокоен, слънцето печеше и аз реших да се разхождам с тъмни очила. Бях в отпуска и всички трябваше да разберат това. Елиф и детето отидоха до тоалетна и аз останах да се мотая из салона със слънчевите очила на носа ми и задоволна усмивка от предстоящото. Голяма грешка! След две три минути до мен се приближи цивилен полицай, показа ми картата си и ме привика към една масичка, където стоеше още един негов колега. И се почна, ти кой си, защо си, взеха ми паспорта. Казвам на моя слаб турски "Аби, он гюн татил бурда япиурум". За десет дена съм тук на почивка. "Тамам, ама хотел вар мъ?" пита ме той за хотелската ми резервация. Казвам, "вар, ама ашкъмда", имам но е в моята приятелка. "А ашкъм", зарадва се той като чу вълшебната дума и се усмихна. 

"Ашкъм", означава, моя любов, и е най-силно емоционалната дума в турския език за изразяване на любовта си към някого, следвана от севгилим /моя обич/, джанъм /мой живот/, хаятъндам /също мой живот/. Фактът, че приятелката ми е туркиня, някакси зарадва полицая и това ми даде надежда, че следващите десет дена, ще прекарам може би наистина в хотела си, а не в зандана. 

   Елиф се появи в някакъв момент от края на салона и по лицето и ясно се виждаше уплаха. Аз, още преди паспортна проверка, седя на маса с двама цивилни мъже, които ми държат паспорта и я приканват да седне при тях. Пред тях имаше табела полиция. Последва кратък диалог, в който провериха документите и на двете и още много обяснения на турски. При превода разбрах, че шеговито са ѝ обяснили да се оженим, защото такава била традицията. Няма лошо. За да отърва миндера и килията, бях готов още в този момент да падна на колене и да ѝ предложа. Пръстенът после щях да го търся.
Дотам обаче не се стигна. Размина ми се. По лицата им обаче прочетох, че нещо не е съвсем наред.  Тя им беше казала, че ще се женим някой ден, но на гръцки остров. Как и защо и беше хрумнало това нямах престава. Това определено обаче не им беше харесало. Слава Богу всичко с документите ми беше наред и ни пуснаха. Да обясниш на турци, че предпочиташ гърците не е добро решение, особено докато държат паспорта на приятеля ти българин с черен печат в ръцете си на тяхна земя. Да живеят добрите междусъседски отношения. Бях свободен!

   Минахме паспортна проверка и обичайната покупка на цигари от фрий шопа. Трансферът ни пое. Бяхме сами в един микробус, който ни караше право към селото. Елиф много обича да говори за политика, но аз не разбирам чак толкова турски, че да водя разговор за комплексността на международното положение при кризата с бежанците и мястото на съвременна и модерна Турция  в близкия Изток. Според мен Елиф също няма никаква идея за какво точно говори, но винаги има желание да спори с шофьорите. Така че на мен не ми остана друго освен да гледам през прозореца Егейско море и да се надявам, че шофьорът споделя нейното мнение. До хотела имаше още 60км, които не исках да вървя пеша.

   След час пристигнахме. Поеха ни на рецепция, багаж, паспорти. Млад мъж ни придружи до бунгалото. Това беше комплекс от малки къщички на брега на неголям залив. Имахме своя собствена къща на брега на морето. Не беше никак зле.

Скоро намерихме и родата, които имаха къщичка малко по-надолу по алеята. Събрахме се! Аз и още пет жени на възраст от 2 до 55 години щяхме да прекараме 10 дена в този рай.

   Турция 2019 можеше вече да започне. Закуската в хотела беше нещо невероятно, а гледката надминаваше и най-смелите ми очаквания. Бяхме почти сами, освен нас имаше още една група водолази от Истанбул, с които вечер в ресторанта пеехме песни и разменяхме погледи. Може би ми завиждаха, че аз, българинът, бях с пет жени на една маса, а те само с по една, но кой както се уреди в крайна сметка. След време на шише ракъ от съжаление спазарих балдъзата за килограм злато да я продам на собственика на ресторанта.  В крайна сметка това почти ми коства живота, защото не бях питал балдъзата, която май не е много по тия работи. Но за това малко по-надолу в разказа.

Къщичката ни с номер 17 - баня, общо помещение и една невероятна тераса с гледка

Малките слънчеви улички с къщи, боядисани в бяло

От лодката за гмуркане, безлюдния плаж или на турски език "екмексъз плажъ", плаж без хляб. 

Невероятна вода и идилия.

Баклави, бюреци, къзъртма /пържени зеленчуци/, всичко прясно и домашно!

Пазарите са нещо уникално за окото и за душата. На цена от 40лири за килограм можеше да си купиш каквото искаш по избор!

На една от много лодки можеш да седнеш и да пиеш по един чай, докато те клатят вълните.

Любовта на турците към котките е много голяма. Това котенце просто си спеше на сергията и даваше на всеки да го погали.

За турското гостоприемство е писано много и аз няма да съм първият, ако напиша няколко реда за това. След като цял ден се гмуркахме се прибрахме с лодката към пет часа следобед и аз си легнах на кея. Добре ама съм заспал и след час ставам и гледам на масата до мен трима мъже и едно девойче седят, пият ракъ и мезят кашкавал. Моите хора още скитаха някъде из Чешме, ето защо аз реших да се излежавам на кея още малко.

Кеят на хотела ни, където вечерта започна с аслан сют

Да ама не. Комшу, извика ме някой. И айде оп на масата при тях. Единият се представи за Али Баба, така и изглеждаше, дете на изселници от Кърджали, но не говореше български, другите бяха Хакан шефът по обслужването на хотела, шефът на ресторанта и това депресирано девойче, приятелката на Хакан. Седнах аз и се почнахме с Аслан сют, на турски това означава лъвско мляко, а иначе е ракъ с вода, и тя побелява като нашата мастика. Та от пет часа  започнахме. Приключихме към два през нощта. Някъде към десет вечерта вече проговорих турски и реших да спазаря балдъзата ми за килограм злато на шефа на ресторанта. Не че не я обичам. Просто ми беше забавно. Когато тя дойде към дванайсет часа нямаше много избор да не го приеме, но това почти ми коства живота, защото тя не ги обича тези шеги. Почерпиха ме и с пачанга, това е като цигара бюрек, но много по голямо и страшно вкусно. Ако ще се мре поне да съм сит. Към два часа през нощта реших да платя, все пак седяхме в ресторанта и се черпехме от 6 часа вече с всичко, което имаше по менюто, та и отгоре. Но не, бил съм гост. Нито лира не взеха от мен.

Рожден ден в Урла, малко градче близо до Чешме, където се черпих за рождения си ден

Дидим

Пристанището на Дидим с рибарски кораб

Трябваше да идем и до Дидим. На Елиф сестра и беше живяла два месеца там и сега трябваше да освободим апартамента и вземам багажа. Наехме кола и тръгнахме. Дидим беше красиво малко градче извън сезона. Вечерно време по алеите край морето се събираха музиканти, които свиреха и пееха турски песни. Беше последния ден на октомври и всичко затвори. Градът се изпразни от туристите. Това го направи още по-интересен и романтичен. За съжаление имахме само ден да се насладим на тази идилия. Бяхме наели колата само за ден и трябваше да поемем към Съачък.

Връщането ни обратно не беше лесно. Спорът започна с това кой да кара, премина през това откъде да се мине и завърши с това, че все пак бяхме шестима души в кола за пет, с детска количка, покупки и допълнителния багаж, който бяхме събрали от апартамента. Приличахме на малък керван, само че в една кола. Шопингът се оказа любимо занимание на моите хора. Предния ден бяха открили покупателната способност на еврото и швейцарския франк спрямо лирата, което се изразяваше в поне още десетина пликчета с покупки. Аз бях прекарал цялото време на плажа и освен един кумпир за вечеря друго не си бях купил. Някъде по обяд, след два часа тъпчене по колата, багаж в краката и деца по главите успяхме да отлепим обратно към хотела в Съачък.

Кумпир, варен картоф, намазан с масло и напълнен със салати по избор

Снимачната площадка на филма "Оланлар олду", с моменти от снимките

В Съачък Елиф успя да намери пансиона, където беше сниман филмът, завел ни до това място. Собственикът беше друг и не можеше да ни разкаже нищо, но на външната стена имаше снимки, които ни пренесоха във филма. Вътре в пансиона беше много приятно. Имаше малко дворче и влязохме да пием по чай. Беше наистина интересно, че на всеки десетина минути някой влизаше и сочеше балкончето над нас, където във филма един от главните герои пада на главата на тъща си. Снимаха се с телефона и излизаха. Не бяхме единствените тръгнали по следите на седмото изкуство. Pürhayal Pansiyon & Cafe е точното му име, ако решите да погледнете. Адресът е 129 Сокак, №56.