През 2016 година след 6 месечен престой в Република Турция на излизане от страната ми наложиха глоба. Дългият романс можеше да приключи твърде зле. Хотелското легло и лукс отдавна бяха в миналото. Това само по себе си е отделен разказ, но накратко какво се случи на летище Ататюрк през октомври 2016година. Всеки български гражданин има право да стои на територията на Република Турция 90 дена в рамките на 180 дена, след което е длъжен да подаде заявление за оставане в страната "икамет" или го заплашва глоба за всеки ден просрочие при напускането и. Всичко това го знаех, но любовта, хубавата храна и хубавото време не ме пускаха тогава и неприятностите на границата не закъсняха. Пристигнах в Истанбул с полет от Мармарис и трябваше да се прекача за Карлсруе. Тъй като това беше вътрешен полет нямаше никакви проверки и аз кацнах на летище Ататюрк навреме и чаках да се кача на самолета за Германия. При преминаването ми на паспортна проверка възникна проблем. Аз стоях по банските си гащета пред будката с граничния полицай, но изглежда нямаше да е толкова лесно колкото си мислех. Той се засуети и извика свой колега, който ми обясни, не помня на какъв език точно, че трябва да си взема изходна виза. Това не е никак лесно, а и Ататюрк е едно огромно летище. Намерих опашката за изходни визи, на която имаше всякакви индивиди, предимно от източния блок, които бяха превишили престоя си. Направих и две копия на паспорта си и зачакаш. Усещах как ситуацията не е на добре, защото просто изпусках самолета, а друг скоро нямаше, а и аз пари вече нямах. След 40мин дойде моят ред и аз стоях виновно на едно гише и чаках присъдата си. Много грешници се бяхме събрали на едно място и това отне много време, докато дойде моят ред. Обясних на полицая колко много обичам Турция, но той заяви, че много се радва, но трябва да плащам.
Глобата беше 600 лири по тогавашен курс едно към 3 някъде към 200евро, които обаче аз нямах. Тези шест месеца бяха източили до краен предел моята банкова сметка, както и възможностите ми за заем от близки и приятели. Така се стигна до една много сериозна ситуация, а именно не ми дадоха да се кача на самолета за Германия и да излетя за Карлсруе. Чувството не е за описване. С малко багаж, без финансии и изпуснат самолет. Трябваше да платя глобата или да се съглася да подпиша наказание за забрана за влизане в страната за срок от цели 5 години. Беше петък, и нямаше кой да ми пусне експресно пари, защото банките бяха вече затворили. Таблото изписа, че полетът е заминал и аз останах без билет на летището. Разбира се имаше вариант да си тръгна с автобус за София, но това означаваше на границата много разправии и пари, а аз нямах. Криво ляво се търкаляха 200 лири в джоба ми, които нямаше да ми стигнат и до понеделник за хотел, а камо ли за храна или дрехи, от които почвах да имам нужда. Валеше, беше вече октомври, а това означаваше есен в Истанбул, а не лято като в Мармарис от където бях кацнал.
Четири месеца по-рано бях живял три седмици в Истанбул и единствения хотел, за който бях сигурен, че няма да има проблем да ме прислони, беше пенсионът, в който живях през юни. Намираше се в Султанахмет. Нощувките бяха скъпи, а на мен ми трябваха пари, за да си купя дрехи, така че трябваше да измисля нещо. Резервирах си от едно Интернет кафе една нощувка петък срещу събота и намерих хотела. На рецепцията беше същият Дениз, който през юни ни взимаше по 30евро на вечер, без фактура, на който устройството за карти никога не работеше и който пишеше смс-и на приятелката ми в продължение на няколко месеца. Зарадва се да ме види, но се учуди малко, дори стресна. Може би мислеше, че този път се връщам да го питам за смс-ите към Елиф, но това точно в този момент това най-малко ме вълнуваше. Прие ме, настани ме и ми даде възможно най-гадната стая, която имаха. Един малък килер, с прозорец към тротоара. Това скоро щеше да му струва доста, защото аз нямах пари да платя до понеделник, а трябваше да остана, а той нямаше как да иска много пари, защото стаята беше кофти. Все пак имах покрив над главата си и интернет. Можах да си организирам билет за Германия, за понеделник, но проблемът с плащането на хотела оставаше. Но едно по едно. Излязох, хапнах, постригах се и си купих нови дънки. Октомври в Истанбул по бански шорти не е най-доброто така или иначе. Валеше, ставаше студено, а аз бях на никъде. Прибрах се омърлушен в хотелската си стая и заспах много бързо.
Събота вече трябваше да обясня на Дениз, че положението не е толкова розово, колкото изглежда и че ще трябва да му платя в понеделник другите две нощувки, как точно и аз не знаех. Не се зарадва, дори ми вдигна скандал, защо съм си купил дрехи вместо да му платя. След малко му мина и даже ми се извини, но това за мен нямаше значение, защото в крайна сметка виновният бях аз, а и нищо не променяше в крайната ситуация.
Имах още 5 лири в джоба на монети и отидох да си купя геврек, от тези турските симити, със сусама. Един дядо седеше и ги продаваше точно срещу хотела ни. Имах лира или две на монети, не помня точно, но му казах да задържи рестото от 25 куруша, нещо като 10 стотинки. Той ме погледна, даде ми геврека и 25куруша ресто и каза: "-Момче, Алах ме гледа, не мога да ти взема парите". Преди време на Дениз не му пречеше през една пряка да ни взима парите и закръгля без фактура, както му падне, но този дядо го беше страх от Бога Алах. Това ми напомни, как в Мароко 2014 година ме качиха на един автобус, който струваше 90дирхама, а аз имах само 60 и шофьорът ми каза да благодаря на Алах, след като ме качи и почти доплати от себе си. Благодарение на него не си изпуснах самолета за Франция тогава, иначе щях да имам черен печат и за Мароко.
Не че искам да противопоставям религиите, защото аз нищо не разбирам от това нещо, ама за 35 години, никой не ми е дал пари на улицата и не ми е казал да благодаря на Исус или на Господ за това, но това е една много дълга тема и не е моята цел. Всеки сам си намира коректива в живота.
Заситих се с геврека си и зачаках. Елиф вече беше кацнала в Германия и ме чакаше, а аз стоях в Истанбул нелегален и чаках почти бездомен да стане понеделник, да подпиша документите и да мога да си тръгна от Турция, пък черния печат когато му дойде времето ще го оправям. Разбрахме се с Елиф да ми резервира билет за Германия от нейната кредитна карта за понеделник, но за хотела трябваше да измислим нещо.
Отидох в неделя при Дениз и му казах, че не мога да му платя, защото е неделя и трябва да тръгвам рано в понеделник за Германия и не мога да чакам повече. Приятелката ми му се обади по телефона и му каза, че ще си получи парите по разплащателна сметка. Той не беше много щастлив и каза че ще извика полиция, на което аз му казах, че това е сигурен начин той нито едно евро да не види повече. Накрая ме попита колко пари имам, а аз имах точно 60 лири. Дължах към 200. Стана тъпо. За негова чест ми ги остави да си поръчам такси в три сутринта, за да престигна на време на летище Ататюрк и да мога да уредя документите си навреме и да си хвана самолета. Не обичам да мамя хората, затова му бях казал цялата ситуация и понеже беше касирал много пари на черно, а част от хотела му принадлежеше не ме гризеше съвестта много. Прибрах се в бърлогата си и съм заспал. На следващия ден ме чакаше важен ден и трябваше да съм готов за подвизи.
В четири часа сутринта пристигнах на летището, към пет минах през опашката за визи, подписах тези документи и зачаках за паспортен контрол. В 7 часа през специално предвиден коридор в ескорт от двама полицаи ме заведоха до гейта ми. Някак си искаха да са сигурни, че известно време моята персона няма да създава проблеми. На самолетния ми билет имаше печат Депортация. Паспортът беше подпечатан с нормален печат за излизане, но аз знаех, че скоро Турция йок (няма да я бъде).
В 8.15 вече гледах Истанбул от високо и летях за Германия, Карлсруе. Млада стюардеса ми поднесе турска закуска на поднос и ми пожела Афиет олсун - Добър апетит. Точно шест месеца и една седмица по-рано, бях излетял от Берлин с билет и резервация за хотел само за седем дена. След повече от шест месеца приключението Турция приключваше! Южна Германия предстоеше!
Тук очаквам коментари - критика, хвалби и предложения.
ОтговорИзтриване