Лежахме небрежно в леглото, когато телефонът извъня и ни стресна. Навън беше отдавна светло. През процепа на пердето напираше светлината. Навън беше глъчка. Този път имаше обаче нещо различно. В просъница Елиф вдигна телефона.
- Лельо, беше Нилиш, племенницата и, махайте се бързо от Истанбул. Скачайте в първия самолет. Опасно е за вас вече там.
- Какво, как, защо, та нашата почивка сега започва... какво има....!?
- Лельо пускайте си новините и взимайте билети за Германия. И затвори.
Елиф остави телефонът си на възглавницата си и ме погледна. Аз още нямах идея за какво става въпрос. Дръпнах плахо пердето и погледнах през балкона към парка. Там имаше както обикновенно доста хора, които говореха един с друг. Имаше нещо във въздуха, но още не можах да определя какво беше то. Елиф се тросна на леглото, светлината отвън я дразнеше. Пресегна се с досада към дистанционното и плахо пусна телевизора. Почнах да различавам от глъчката навън все по-ясно сирените на пожарни, полиция и линейки. Някак си бяха повече от обичайното. Напрежението в мен се покачваше.
Със служебен глас говорителката на новините съобщаваше за атентат срещу бус на полицията. Бяха загинали седем полицейски служители, четирима цивилни и над четиредесет бяха ранените. Слава Богу такива новини досега само по телевизията, но този път това беше станало до нас. Глухият взрив сутринта, който бяхме чули не беше газова бутилка или катастрофа. Само на няколко преки до нас единадесет души този ден не стигнаха до крайната си цел, а други четиридесет нямаше да могат до продължат живота си както до този ден.
Елиф се измъкна от чаршафите и ме погледна. Очите и ми задаваха само един въпрос. Какво правим? Вчера ние бяхме пили кафе там, където днес лежаха телата на невинни хора, разпарчетосани от адската машина, скрита в кола до нас. Много пъти досега трябваше да взимам решения за себе си къде ли не по света. Но бях отговарял за собствения си задник. Можех ли днес да стана, да си изпия кафето, да хвана Елиф за ръка и да изляза навън с нея. Можех ли да поема отговорност, че днес една майка на две деца, които я чакат в Германия, ще се прибере жива и здрава в хотелската си стая. Кой бях аз да решавам тези съдби? Та, аз исках малко забавление лятото на брега на морето. Воят на сирените навън ставаше все по-силен. Слънцето напичаше безпощадно. Въздухът се просмукваше от една гнусна и гадна миризма на изгоряло. Стоях на балкона и гледах тълпата. Майки с деца играеха в парка, дядовците хвърляха заровете си и се караха на табла, кучетата лежаха лежерно навсякъде. Полицията изпълни улицата. Мъже с автомати на мотори стояха на всеки ъгъл на малкия площад. Бях се подпрял на парапета на терасата и гледах напред. Исках нещо да ми подскаже какво да правя. Някой, който да ми даде отговорът. Ако досега имаше невидима сила, която да ме доведе дотук, то сега бях само аз. Този път трябваше сам да се изправя и да застана очи в очи със страха.
До мен на масата Елиф беше отворила апликацията и въвела имената ни за следващия полет до Германия. Пръстът и беше на бутона - Плащане. Едно натискане и ние след два часа щяхме да сме на Александър Плац в Берлин. Пушеше и ме гледаше. Нямаше нужда да ми казва какво иска да ме пита. Но имах ли отговор? Какво означаваше едно Да, тук и сега, на 07ми юни 2016та в Истанбул. Та ние бяхме точно пет дена заедно. Само преди пет дни се бях събрал с нея, преди два дни и бях казал, че искам да остарея с нея. А днес, трябваше да кажа онова "Да". Някои хора си го казваха облечени с костюми и чаша шампанско пред свидетили. Аз трябваше да кажа моето "Да" днес, пред целия изпълнен с полиция площад. Трябваше да кажа Да, аз ще те пазя и ще те прибера жива при децата ти. Аз, който имах едни джапанки и две фанели, в град с двадесет милиона души, град, в който бях за първи път в живота си от само седмица. Град, в който дори никой не подозираше че съм. Седнах на стола и се отпуснах. Един гълъб кацна на терасата. Поне щях да си имам свидетел на тази своебразна церемония.
Ходжата запя своята молитва. От всички краища на града се носеше неговият глас. Музиката спря, хората се успокоиха. Има нещо много силно и магично в този глас. Аз се загледах в чайките, които се рееха отгоре ни, обърнах се към Елиф, погледнах я и само казах.
- Елиф ние с тебе оставаме тук и сега. Те това искат от нас, искат ни свободата и ни изнудват със страха ни. Тя ме гледа дълго, с този поглед, който ти казва, че оттук нататък животът вече няма да е същият. Това са онези секунди, в които усещаш как порастваш. Знаеш, че всяка стъпка от днес навън няма да е същата, страхът щеше да върви след нас, а ние трябваше да покажем на онези другите точно обратнато. Нас не ни е страх, защото любовта винаги ще победи страхът и злото.
Тя сторнира билетите, остави телeфона на масата и каза:
- Обличай се, ние излизаме!
Гълъбът, който беше кацнал до нас небрежно отлетя.
В памет на всички загинали в атентата на 07ми юни 2016 година. Една от най-мрачните и кървави години в историята на Република Турция.
Коментари
Публикуване на коментар