По джапанки и шнорхел на Къпъ куле - май 2019г

     Беше късната пролет на 2019. Слънцето печеше силно дори и в Южна Германия. Седейки на чаша ароматно кафе в двора сред слънчогледите с Елиф решихме да си резервираме полет и хотел за нашата лятна почивка. Този път Егейска Турция, Дидим трябваше да е. На един съсед, на братовчедка му майката май била ходила, даже май имала къща там и било много хубаво. Аз нямах нищо против. Важното беше да има плаж и море. Седейки в хамака, с телефон в ръка, след пет минути вече всичко беше платено и майлът с потвърждението на датите, полетите и хотелските ваучери, изписука гордо на телефона ни. Щастливи от събитието ние се пренесохме още този ден в мислите си из плажове, маслинови градинки, корабчета и механи. Животът беше прекрасен. Гордо отпих от кафето си и се насладих на момента.

    Телефонът рязко извъня. Беше Нурай, сестрата на Елиф, и почти официално моя балдъза. Имам чувството, че тя винаги знаеше, когото ние си резервирахме почивка. "Въй, въй, Дидим чок гюзел, бен бир ай отел истимиорум". Нещо такова каза тя, от което на мен ми стана ясно, че и тя иска да дойде с нас поне за месец. В сърцето ми, а и на плажа на Турция, винаги има място поне за още един. С нея бях прекарал вече няколко месеца през 2016 година скитайки из Средиземноморието, сега беше ред и на беломорието. Турция имаше още четири морета, и очевидно, че докато не обиколя всички тях с Нурай, кармата ми нямаше да ме пусне. Аз обичам моята балдъза, защото тя е тих и спокоен човек, с когото може цял ден да лежиш на плажа, да пиеш чай и да гледаш вълните. Какво му трябва на човек повече. Нейсе, както казват комшиите, взехме и за нея самолетен билет и хотел за около месец. Оставаше само от тъщата да скрия факта, че ще се ходи на почивка в Турция, защото ако и тя поискаше да дойде щеше вече да ми е в повече.

      И всичко това щеше да бъде много хубаво, ако си бях махнал черния печат от паспорта. Но уви не бях! През януари месец, посолството на република Турция, ми беше издало виза за цели три месеца и от мен се изискваше само да отида до границата, да си платя глобата, да пия един чай на турска земя и да се върна. С това всичко щеше да е приключило и Дидим можеше да ме приеме в обятията си. Да, ама не. Защо да е просто, когато може да е сложно. Печатът от 2016 година гордо ми напомняше, че не всички "хесапи" са ми оправени и пътуването нямаше да е романтично, а по-скоро трагично. В най-лошия случай, юни месец, щях да кацна с трите грации в Измир, да не ме пуснат да вляза в страната и щях да си отвися на транзитната зона няколко дена, докото Елиф и компания си лежат на плажа, пият чай и танцуват под звуците на саз и чура. Този сценарий ми беше вече познат от моите приключения на летището във Франкфурт прес 2014 година и не исках да се повтаря. От посолството ми бяха казали, че дори и визата да ми е изтекла, аз мога да вляза в страната, тъй като забраната е вдигната. Това не ми звучеше правдободно и аз не исках да рискувам. Турците са гостоприемен народ, но законът там трябва да се спазва.

Имаше само един изход от ситуацията - да се опитам да мина границата преди юни месец сам. Самолет до София, евентуално нова виза в паспорта и с автобуса, яваш яваш да стигна до Дидим. Чудесен план. Само че сметката беше без кръчмаря, или в случая без митничаря и граничаря. Ама нейсе! 

Май месец кацнах в София. Бях топло посрещнат от семейството си и настанен както обикновенно при дядо. Отпразнувах всички празници с родатата, които бях пропуснал от Коледа насам и разполагах с цялото време на света. За моя голяма изненада и удоволствие ме поканиха да участвам като гост водещ в туристическо предаване на една от националните телевизии. Пътуване, приятели, доход, нови емоции. Екипът беше топ! Повечето колеги познавах отдавна, с някои тепърва се сработвах, но нещата определено се получаваха. Всичко беше чудесно!

Един ден по програма трябваше да снимаме в Хасково, което както повечето от вас знаят е на един хвърлей място от турската граница. Беше вече краят на май и аз по план трябваше след две седмици да тръгна за Дидим. Нещо обаче не ми даваше спокойствие, нещо не беше така, както трябваше да бъде.

Събудих се в хотела ни притеснен и слезнах бързо да закусвам. Режисьорът го нямаше още на терен и си излях душата пред шофьора. Пия кафе, ям пържени филийки и почти рева.  Аман заман Боби, аз трябва днес да ида до границата, да видя пробно дали ще ме пуснат. Ако ме пуснат ок, ще си платя глобата, връщам се още днес обратно и снимаме. Ако не, поне ще знам, че няма да стане и ще имам две седмици да подготвя документи за нова виза. Втори шанс няма да имам.

Добре, казва колегата, разбирам те, говори с режисьора да те пусне, обаче знай едно, служебната кола няма как да ти дам. Това са правилата. Говори обаче с колежката ти, тя днес дойде от София с личната си кола. Ако ти я даде,  и те пуснат тръгвай, недей отлага. Сега или никога! 

Поръчах аз още едно кафе и гледам водещата идва. Познавах я бегло, само от няколко дена, и ми беше неудобно да и поискам колата, но друг избор нямах.
Обясних набързо ситуацията ми, не знам тя какво разбра, но пет минути по късно ми донесе ключовете на колата си и талона. Даже и 50лв за бензин ми даде. И тук, точно тук, ми спря сърцето - колата нямаше гражданска. Извиках сервитьора, обясних положението, а той човекът леко притеснен, че го въвличам в международна конспирация каза:"Човек, тук в Хасково, накрай града, след бензиностанцията, преди кестена, но след двата бора, срещу втория хотел отдясно има един сервиз, ще ти помогнат. Разбра ли, къде е?" Нищо не бях разбрал, но тъй като бях изправен пред избора почти нелегален да щурмувам границата или да намеря тези момчета, приех тези обяснения за достоверни и реших, че ще трябва да тръгвам. 

Благодарих на всички за търпението, състрадението, закуската, доверието, колата и 50сте лева, грабнах си багажа от стаята и потеглих. Колата беше малка сребриста Тойота Ярис, пълна с багажа на колежката ми. На задната седалка имаше гримове, ботуши, козметика, дрехи. Но беше кола и вървеше! Планът беше следният - първо намирам сервиза, плащам застраховката. После стигам с колата до границата, паркирам от българска страна, взимам си раничката и паспорта и тръгвам пеша. Минавам българската граница, после турската, плащам глобата от 600лири и се връщам. И ако всичко беше станало точно така, както го мислех, то аз нямаше сега да пиша тази история.
Нищо не стана точно така! Ама наистина нищо! 

Тръгнах аз с колата от хотела, намерих сервиза, но гражданска не ми направиха. Нямаше голям талон. Нямаше и кой да ми прати снимка от София, защото роднините на колежката били заминали. Някъде далече, много далече! Хубаво - с чужда кола, без гражданска, пълна с женски дрехи, с черен печат в паспорта, с една раничка, в която ми седеше шнорхелът от миналата година и по джапанки аз щях да се опитам да мина две граници. Почти нелегален! Ако някой ви е казвал, че любовта няма граници, то значи не е стоял на Къпъ куле на бариерата в очакване да стигне до своята любима. Реших поне едно - ще измия колата. Ако ще ме хванат, то поне да съм с чиста съвест и чиста кола.

Тойотата на колежката, която ме спаси

 Десет минути по-късно вече карах на юг. Излязох от Хасково и поех по магистралата за Свиленград. Денят беше хубав. На хълмовете от българска страна гордо се извисяваше голям кръст. Движение почти нямаше. Идилия. Някъде в даличината долу обаче кротко ме чакаха митничари и граничари. Изведнъж радиото се смени и тръгна Метропол ФМ. Наближаваше часът на истината! Не бях далеч от границата. Минах покрай няколко патрулки и се молех на всички възможни божества по тези земи, а те тук бяха поне двама, да не ме спрат. Изглежда ме чуха, защото след няколко хълма вече виждах българските, а след него и турските знамена.

Право напред

Задминах важно обичайната за тази граница колона от камиони. Наближих първия пункт, сложих най-самоотвержаната си усмивка и спрях на него. Беше митница. Българска. Подадоха се галавите на двама господа през малко тясно прозорче и ме приканиха да продължа да карам. Чудесно - никакви документи, никакви паспорти или пък талони на колата не искаха да видят. Отслабнал с поне два килограма от последните часове продължих напред. Намерих паркомясто малко преди българската граница и спрях. Подготвих си паспорта, парите, телефона, изпратих един смс, къде съм спрял, в случай, че не се върна, и излязох от колата. Аз хубаво щях да съм в зандана, ама момичето да може да си прибере колата все пак.

В този момент замрях. Бях си забравил очилата. Имах само тъмни очила с диоптър, което на граничните контроли е забранено. Но нямах избор. Връщане назад нямаше! По къси червени панталонки, джапанки, с тъмни очила, и раница, от която стърчи червен шнорхел, тръгнах към Турция. Бях решил, че ако ми контролират багажа, ще кажа, че отивам да се гмуркам. Защо пеша, нямах още отговор, и как така ще се гмуркам, като морето е поне на 150км и в двете посоки, също нямах отговор. Но нищо не можеше да спре Зарко решил да стигне до своята Елиф. Драматизмът на турските сериали е нищо в сравнение с това, което аз изживявах в този момент. 

  Скоро стигнах българската граница. Имаше коли на нея, но аз реших, че съм с приоритет, понеже съм пеша и понеже гаджето ми беше туркиня. Застанах най-нахално пред поне пет автомобила, казвайки звучно комшу маалесеф, съжалявам комшу. Това не ги трогна особено, но все пак бях на наша земя. Биха ми печата без много да ме питат кой съм и за къде съм и ме пуснаха. Пред мен стоеше Турция. От 2016 година, за втори път щях да тръгна натам. Този път по земя. Развълнуван се забързах право към пункта. Слънцето печеше вече сериозно отгоре ми и аз доста запотен стигнах границата. Приличах на избягал от Слънчев бряг английски турист, който определено има проблем с наркотиците. И то не с леките! Но това за мен нямаше значение в този момент. Пак се наредих на опашката от коли, но този път ме пратиха при автобусите. Само там можело пеша. Сакънта йок аби, няма проблем, както кажете. Мир да има. Само спокойно. Наредих се мирно на опашка заедно с полски работници, държах паспорта си и чаках. Мисля че пулсът ми беше като на биатлонист при спринта - има няма 200 удара в минута. Имах пет годишна забрана, а бяха минали само три години, дали другите две нямаше да трябва да ги излежа с някой Мустафа уютно в някой зандан... Не знаех, но скоро щях да разбера.

Глобата беше около 600лири, около 100евро

 Дойде и моят ред, застанах смело пред една девойка, която ми каза да си махна очилата. Абе как така ще ги махна, викам, кьор абла, бен кьор - кьорав съм сестро, не виждам. Но ги махнах поне за проверката. Както и да е удари тя печата в паспорта и точно реших че всичко е свършило, когато светна една червена лампа и нещо изпищя. Замрях. Това беше. Сбогом майко, сбогом мила родино! Ще се видим след две години. Задраска тя печата, написа TOTAL, вдигна телефона и каза нещо в слушалката като "Полис чабук, мустафа, бурда булгар проблем".

Задрасканият печат

Реших, че сигурно вече ми резервираха килийка, и Мустафа щеше да е моят най-добър приятел за следващите две години напред. И всичко това трябваше да стане бързо. Няма лошо. Каквото такова. Поне си имах шнорхел, да си мечтая за голямото синьо море навън и времето, когато можех все още да ходя на свобода по топлия пясък. Стоях, треперех и се молех отново на всички божества, които можеха да ми помогнат топно на тази граница. Но уви! Отнякъде дойде един полицай, изгледа ме отдолу догоре, не остана доволен и ме отведе през един тесен коридор. С ръце поиска от мен да си махна очилата. Викам, абе кьорав съм, кьор ве сакат. /"Ве" на турски означава "и"/. Вече нямаше какво да губя, реших последните си метри на свобода да извървя с гордо вдигната глава и тъмни очила. Той се опита да ме побутне да вървя по-бързо, но аз гордо заявих, "яваш бе аби, яваш лютвен, бен сакат ве кьор". По бавно братко, ако обичаш, сакат съм и не виждам! Може да бях по джапанки, може да бях дошъл с незаконна кола, да имах черен печат, неплатена глоба отпреди 3 години и опърпан вид, ама бях готин и нямаше да се дам лесно. В името на любовта всяка саможертва е геройство. Надявах се и те да мислеха така! 

    Отведоха ме в участъка до границата. Взеха ми паспорта и почнаха да ме разпитват на чист турски. Аз само отговорях с думи като Дидим, отел, джанъм, ханъм, севгилим, ашкъм, сакън, проблем. Размахвах гордо моите 600 лири и се кълнях, че те няма да ме спрат да стигна до моето либе. Но това не ги трогна. Викам си, Зарко ти хубаво размахваш тези пари пред полицията, ама те да не решат, че ги подкупваш и да ти прибавят още някоя годинка към провиненията. Добре че вътре беше един българо - турски шофьор да ми преведе, че няма да ме пуснат да вляза в страната, независимо какъв сериал играя пред тях, а трябва да се върна в България, да отида до посолството и да ми дадат нова виза. Старата била изтекла. Тамам викам, олекна ми, че най-големите ми кошмари се разминаха, подписах нещо на турски и зачаках. Бях свободен, но не знаех накъде да поема. Изведоха ме навън, показаха ми българските знамена и ми заявиха - Булгаристан. Айде, гид. Знам, викам, не е нужно да ми казваш, знам откъде идвам. Аз наистина знаех откъде идвам, но знаех вече също така, че и плануваната ми екскурзия в Дидим отлетя точно в този момент. Довечера по телефона не ме очакваше нищо добро. Както и да е! 

   Тръгнах аз обратно към нашата мила родина. Толкава мила не ми е била отдавна. Пристигнах на гишето и пак проблем - "момче, тук е за излизане от България, не можеш да влезнеш. Иди от другата страна". Е добре, то хубаво ще ида аз на другата страна, ама за да стигна до там  има ограда и я пазят турците, там е постъпът за тези, които се връщат от Турция и карат към България, а аз не съм влезнал при съседите, за да мога да излезна и да се върна в България. Както и на вас сега, така и на мен тогава, не ми беше ясно откъде точно аджеба трябва да мина. Комшиите не ми даваха да влезна в страната им, а нашите не ми даваха да се върна. Човек без държава! Не ми остана нищо друго освен да щурмувам оградата, която ме делеше от татковината. Да знаете от мен едно - на граница, с тъмни очила, по къси червени панталонки, със шноршел, който стърчи от раницата ви  не е добра идея да прескачате огради. Знаех го и аз, но нямах друг избор. И тамън поставих мърлавия си крак върху дувара между двете граници и към мен се затича млада турска граничарка. Викам си, ако ще мра, ще е от вражески куршум, в името на любовта, на граничната бразда. В ръцете си държах все още заповедта си за недопускане до Турция от участъка и енергично размахах този бял лист като бяло знаме между двете републики, крещейки проблем йок, сакънта йок абла /сестро/ и гледах тази мила девойка право в кобура. Само да беше посегнала към пистолета си и аз със сигурност сам щях да си падна в несвяст от оградата! Дойде тя при мен, взе листа от ръцете ми, прочете заповедта ми, изгледа ме лошо и ми показа стълбите точно до мен, в ляво до зида. Изглежда не съм първият идеот решил да прескача дувара по средата му и за такива като мен имаше сложени няколко тухли, поне да не се пребиеем в името на любовта. Благодарих ѝ набързо на всички езици, които знаех и се прехвърлих на българска земя.

   Всичко натам мина горе долу благополучно и аз достигнах пеша нашата граница, този път от правилната страна. Млад и симпатичен граничар ми взе паспорта и ме попита какво правя в този вид на границата и как изобщо съм дошъл. Разказах му набързо моите неволи от 2016 насам, което в съкратен вариант ми отне само около петнайсет минути. Абе момче, това всичко, е много хубаво, ама къде ти е колата, ме попита той, гледайки ме леко недоверчиво. Казвам, как къде, там след митницата съм паркирал, на сянка, под едно дърво, всичко точно.
         - Да бе, да, момче, казва той, нищо не е точно - ти си паркирал от тази страна на границата, където е за излизане от България, няма как да се върнеш оттам. Колата ти е от другата страна на оградата. Спокойно! Сега ето там има една врата, тя е за пощальона, минаваш през нея и отиваш до колата си. Там се качваш в нея, и тръгваш в настрещното. Карай внимателно, отгоре идват турските тирове, и преди митницата за излизане от България минаваш вдясно, там е портала за пощата, през него отиваш на митницата за влизане в България. 

Такъв слалом ми предстоеше, че и Алберто Томба би ми завидял, ако се справя. 

 Викам си чудесно, всичко е точно, само дето нямам гражданска на колата и на митницата ще е интересно. Особено, ако съм карал пет - десет минути в обратната посока на граничната бразда. Нямаше как да остана незабелязан, но друг избор нямах Подпечата ми човекът паспорта, пожелах му лек ден и следвайки тези указания тръгнах. 

  Наляво, направо, надясно добрах се аз някакси до колата, мечтите ми за Дидим и Елиф бяха отлетяли, надеждите че без гражданска отговорност ще ми се размине също. Но по - зле нямаше как да стане. Качих се аз, запалих, пуснах аварийки и се изправих в моята Тойота Ярис срещу има няма двайсетина недоспали изнервени тираджии в насрещното платно. Вече нямаше какво да губя. Свирках, мигах, ругаех, плачех и карах. Бърза маневра надясно преди бариерата и оп бях на българската митница за влизане. А там стояха вече и ме чакаха.... Моето шофиране не беше останало незабелязано и поне трима искаха да знаят кой съм аз, какво правя в насрещното платно и защо съм с тъмни очила. Трябваше за пети път поне през последните два часа да им разкажа трогателната си история. Надявах се да харесват турски сериали, защото иначе нямах много шансове. Погледнаха женската козметика на задната седалка и тоновете дрехи и ботушки, изгледаха ме укорително и въпросително и поискаха някаква бележка за излизане от митническата зона. Обясних спокойно, колкото можех, че бележка нямам, тези дрехи не са мои и им разказах отново за моя случай от последните два часа и че трябва да ида до посолството на всяка цена. Какво разбра този митничар от моята драма не знам, но ми гордо ми каза:
         - Абе момче, ти щом си дипломат карай направо. Никаква бележка за тебе. Давай щом е спешно! 

Аз не знаех вече дали от жегата и стреса не халюцинирах, но някак си успях да кажа... 

       -  Много ясно, аз, нали това ви обяснявам от десет минути, дипломат съм и карам към посолството! 
Дадох газ смело, смеех се, плачех и слушах Метропол ФМ. В Хасково ме чакаха моите приятели. Щеше да е дълга и тежка вечер.....

Тази снимка получих на телефона си като емоционална подкрепа от колегите в Хасково! Благодаря им! 

ПС: Този разказ и случилото се по никакъв начин не трябва да злепоставя Република Турция. Неспазването на визовото законодателство на всяка една суверенна държава и неплащането в срок на глобите за това води до такива, дори и по - тежки санкции. Работата на турската администрация както през 2016г., така и в посолството 2018 и 2019 година, а и на границата 2019, винаги е било професионално и никога в мой ущърб! През 2019 година, само месец по-късно аз посетих два пъти Република Турция отново, и за пореден път имах много добри преживявания, част от които са вече описани. За Одрин скоро! Просто аз съм си мързелив и не си плащам навреме!