Колкото по-голяма е еуфорията от началото на всяко пътуване толкова по-голяма е кризата в деня на връщането. Това обикновенно е една емоционална бомба между депресия, агресия, нервна криза и семейна война. Тя обикновенно не остава незабелязана от служителите на хотела. Този път нямаше да има изключения от правилото.
Събудихме се в нашата стая. Съседите си бяха дали почивка в любовния живот, този над нас не беше прекалил предната вечер с гулаша, вятърът беше поутихнал та в крайна сметка се бяхме наспали. Въпреки че бях резервирал голямо семейно легло ни бяха дали две залепени едно до друго. Аз се опитах да стана, но в процепа помежду ни кракът ми заедно с ръката на Елиф и част от юргана ни се беше заклещил. Започна една борба като при дядо вади ряпа, в която всеки дърпаше нещо в порива си за свобода. След 5 минути битка се оказа, че Елиф дърпа моя крак, а аз нейната ръка, което правеше нашето измъкване от капана на леглото мисия невъзможна. Дремнахме още малко и опитахме по-късно с нова енергия. Поужилихме се на подматрачната рамка, но успяхме да станем. Бърз душ, мърморене кой пръв да обсади тоалетната, обикновенните мои въпроси къде са ми чорапите. Всичко си беше като че ли никога не бяхме били на почивка. Семейната идилия се беше завърнала! Опаковахме багажа си набързо криво ляво в куфара и напуснахме тази стая на разврат и класическа музика. Сбогувахме се с Милош Форман, който ни гледаше точно пред вратата ни, захлупихме се с маските си и се качихме в асансьора.
Исках бързо и безболезнено да си тръгна. Това е нещо като да си махнеш лепенка от раната, която се е залепила на космите ти по ръцете. Дърпаш, викаш и забравяш! Но уви рецепцията беше обсадена като учителка на първолаци на 15ти септември. Отвсякъде прииждаха хора с всевъзможни куфари, чанти, якета и пликчета. Имаше общо около четири или пет гишета, но дори те не смогваха да регулират трафика на пристигащи и заминаващи. По средата на този митинг се извисяваше снажен господин с цилиндър и фрак, а в далечината отново звучеше класическа музика. Реших да се наредя зад него, приличаше ми на диригент от 18ти век, който беше дошъл тъкмо за премиерата на операта "Дон Джовани" на Моцарт в Прага. Подритнах си куфара, пратих Елиф да пуши, кимнах му за добро утро и застанах зад него. Не минаха и пет минути и този мъж се отмести и ме покани да мина пред него. Встрани от нас имаше свободна рецепция и той с жестове ми даваше път да се наредя аз. Аз макар и леко луд съм възпитано момче и отказах тази покана. Не минаха и още пет минути и всичко се повтори отново. Той се дръпна настрана, усмихна ми се, направи ми път и ми показа друга рецепция. Аз отново се усмихнах, но с жестове му показах, че аз съм след него и нека той да мина. Човекът направи странна гримаса, но аз реших, че и той като мен е преял с палачинките със шоколад на закуска и това му разваля настроението сутрин. В този момент от далечината се появи Елиф, доволна и задоволила никотиновия си глад. "Какво правиш още на опашката бе, малоумник, всички минаха, само ти стърчиш в центъра на хотела", не ми викай, защитих се аз, "Тук си има ред, и аз чакам зад този възпитан господин". Тя ме изгледа странно, удари се с ръка по челото и каза "Няма лошо да чакаш Зарко, но ти се наредил зад пиколото, който дава ред на хората да минат на свободните рецепции!". Това наистина беше автогол! По-глупаво не знам дали се бях чувствал от трети клас насам, когато пишех буквата Е огледално и целият клас ми се смееше. Мъжът ме погледна отново, отмести се и ние най-накрая застанахме на една от рецепциите.
Подадох си плахо картата от стаята на служителя и зачаках смутено присъдата си. Когато преди два дни бях решил да задоволя жаждата си с виното подарък от хотела бях изтарашил мини - бара. Все пак аз съм човек с обноски и не може да консумирам качествен алкохол без да добавя шоколад, кашу, фъстъци и няколко желирани бонбона. Мъжът забоде поглед в монитора пред него, усмихна се и каза. "А, Александров, ти българин ли си или македонец". Общо взето единственото, което в този момент мислех беше дали имам достатъчно средства в кредитната си карта, за да не трябва да се оправдавам пред жена си, защо съм ял фъстъци за 5евр - 50грама. "Еми, то е едно и също", казах аз, защото не знаех, той какъв е. "Всички ние сме славяни, вижте, колко хубаво се разбираме, когато искаме да се разберем", добавих аз. Той отмести поглед от клавиатурата си, изгледа ме дружелюбно и каза: "Ти просто не знаеш колко си прав. И между другото от бара нямате никаква консумация", намигна ми, върна ми личната карта, подари ни по едно шише вода за из път и ни помаха за чао!
Вървях към колата и си мислех, колко малко ни трябва понякога, за да сме приятели, а не врагове! Качих се в колата, пуснах си Таркан и отпраших за Германия.
Коментари
Публикуване на коментар