Ден втори премина лежерно. Строене на палатки, опъване на кабели, пиене на узо на плажа и плуване, запознаване с комшиите. По всичко личеше, че почивката в Гърция това лято отново ще стопли душите ни. Ден трети се събудихме по палатките. Пихме по едно бульонче и се канихме да ходим към морето да раздвижим кокалите. Малко спорт никога не е лошо, а и подводния свят винаги ме е привличал. Но Зевс не беше с нас този ден. То имам чувството, че цялата гръцка митология се изправи срещу нас! От небето закапаха капки, всичко стана черно и започна да вали. Не, не да вали, просто да небето се отвори и почна да тече! Започна в десет сутринта, усилваше и гърмеше. Бавно, но сигурно дрехите ни се просмукваха с вода, а настроението с летаргия и разочарование. Реката прииждаше и ни откъсна от входа на къмпинга и рецепцията. Имаше само един обиколен път по който можеше изобщо да излезем от къмпинга.
14.00ч постепенно покрай нас започнаха да се нижат коли на хора, които напускаха. На телефоните дойдоха съобщения за 48ч опасност от бури и наводнения. Рекички пълзяха покрай палатките. Скрити вътре ние си убивахме времето със слушане на проста музика и обсъждане на висши теми. Винаги трябва да има контраст в комуникацията. Научихме всички текстове на Софи Маринова и Азис от ранните 90години, Василис Карас и Пантелидис, но дъждът не спираше. Интернетът спря. Кабелът за тока минаваше през локви и реки, но все още имахме някакво напрежение за лаптопа! Под нас подът на палатката се движеше като воден матрак, а козирката се угъваше на всеки петнайсет минути, поддаваше и изливаше около десет литра вода в предверието, а много често и във врата на Славчо, който стоеше точно там и пушеше.
В 17.00ч нямахме не само друг избор, но и вода и храна и трябваше да идем до близкия град. По пътя бяха паднали камъни, реки излизоха от течението си, небето черно натискаше отгоре. 18.00 пристигнахме в Сарти и бързо скочихме в първата сладкарница. Хора, музика, храна - чувствахме се като че ли идвахме от пустинята и бяхме попаднали в оазис. Поръчвахме кафета, баклави, толумби, пици. Холестеролът и кръвната ми захар се покачваха като водата пред кафенето. Не можехме и не искахме да си тръгваме. На кръстовището отпред водата вече беше над глезените и да се мине с колата ставаше почти невъзможно. Зевс ковеше отгоре своите гръмотевице, а нас ни чакаха едни палатки насред локви. От идиличната топла Гърция нямаше и следа. Домакините от кафенето се опитаха да ни намерят квартира или хотел, но всичко беше вече пълно. Не ни оставаше нищо друго освен да си платим, разплачем и джапайки да се отправим към колата си и палатките. Следва продължение!
Коментари
Публикуване на коментар