Дядо Мишо

 Днес една по различна история, историята на Дядо Мишо. 

06.30ч Будилникът звъни. Ставам. До леглото лежи старата ми раница. До нея съм подпрял една крива лопата от вилата. 07.00 допивам си кафето, грабвам ботушите и багажа и викам асансьора. 07.15ч чакам пред блока. Не съм виждал брат ми година и половина. Аз бях в чужбина, той винаги работи и търчи по задачи. 07.30 Брат ми се появява с джипа си от далечината, завива и спира пред мен. На улицата няма никой освен нас и една патрулка от нощната смяна. Махаме им. 08.00 Вече сме събрали Петя от организаторите и Дидо, приятел на брат ми, ядем баница и караме към село Богдан. Бях виждал в новините репортажи за бедстващите села и исках да помогна още тогава, но около мен нямаше хора с достатъчно свободно време, за да ме закарат до там. Член съм на аварийния отряд по водно спасяване в Германия, но тук в България нямах никаква техника и права. Когато дойде поканата в петък вечер от брат ми, не се и замислих, че този уикенд искам да прекарам в калта и да помогна.

10.30 Пристигаме в село Богдан. Коли лежат на покривите си, смачкани като непотребно кенче за бира и захвърлени в дерето. Дворовете са пълни догоре с кал, няма животни, няма реколта, смесица от дървета, перални, хладилници и матраци е разхвърляна навсякъде. Още не осъзнаваш къде си. До вчера си го гледал по телевизора, а днес си там. Все едно си забравил да превключих канала, чакаш да минат финалните надписи и да станеш и излезеш от кино салона. Толкова нереално е всичко. 11.00ч. Директно паркираме в ромската махала, отивам пеша до центъра на селото и взимам от дарените от #Гората.бг лопати и кофи. 

11.15ч. тръгваме по "улицата" или това което е останало от нея надолу покрай къщите. В първата има достатъчно хора. Нямали нужда. Вървим надолу.  Чуваме "момчета влезте при нас", вика ни симпатичен, леко пълничък господин, "помогнете ни чеда мои, моля ви". Запознаваме се набързо, хвърляме багажа на земята и директно в къщата. Чисто нова бяла и черна техника е пълна с тиня догоре. Хващаме хладилници, печки, телевизори, кафе машини, прахосмукачки и просто ги хвърляме през вратата, директно в калта на двора. Чувства на тъга, съжаление, ярост към държавното корумпирано управление, допуснало това да се случи, се смесват. Адреналинът навлиза в кръвта ти. Кръста не те боли, мускулите може да вдигнат канари, потта тече зад ушите ти. Искаш за час, два да изчистиш всичко, да засадиш доматките, да вдигнаш асмата, да събереш дървата, да закачиш прането..... но ти не можеш да поместиш нищо. Ботушите ти затъват в калта и едвам ходиш. 

 

12.30 минали са едва два часа, ние мъжката гребем калта пред вратата. Едва сме преместили половината. Багерчето не може да стигне до нас, затънало е до предната къща в тинята и е прегряло. Големият багер не може да стигне до нас, защото реката е изкопала ров над 2 метра на входа на улицата. Ние сме единствената надежда за Дядо Мишо. 12.45 намирам една тухла и сядам в калта. Дядо Мишо се скарва на жена си да ми донесе стол, да го измие и да ми сложи масата. Намират и компот някъде от калта в мазето. Родило им се е внуче преди 40дни, трябвало да ни почерпят. Не можело да седим в калта. Насред този хаус, с бутилки от минерална вода измиват останалата посуда и ни слагат трапеза. От завода били пратили топла храна. Да си хапнем. Дядо Мишо е с два инфаркта, стендове в сърцето и има 41години трудов стаж в заводите в Сопот. Отказал е пенсия по болест и още ходи да работи. Всеки ден! С автобуса в 4.30 пътува да града. Колите му са накрая на улицата, потопени до покривите си в тиня и кал. Работи първа смяна със синовете си и после тичат да се прибират на къщичката си. Страх ги някой да не им вземе и последните вилици и лъжици. Онзи ден някой дошъл и се опитал да открадне радиото от заринатата му кола. Не може да спи. Като затвори очи и чува как идва водата. Благодари на Господ, че всички са живи. Целият живот му е отишъл в тази къщичка. Беше купил дори хладилник, нов, като малкият му син се зажени, да си има. Хладилникът го бяхме изхвърлили само преди час. Не беше включван и един път. Не се беше застраховал. На жена му се видяли тогава 70лв много пари. Днес не смеят да говорят за това. Ще изтегли кредит, казва, ще направи пак всичко наново. Само да е здрав. Всичко пак ще построи. Като ни видял сутринта как идваме, му се стоплила душата. Ние сме му дали надежда, че къщичката отново ще се провиди, че догодина доматките ще розовеят, че внучето, ще проходи под асмата. Не вярвал до днес, някой да слезе при тях. Ходели повече на горе, при българите. При тях слизали по рядко.

Ставаме от трапезата, благодарим  и продължаваме да ринем колкото сили още имаме. Миризмата на тиня ти пропива дрехите, кожата, влиза ти в мозъка.

 

17.00 Не можем повече. Път ни чака. Искаме да си тръгнем, дядо Мишо ни прегръща и ни иска телефоните, само да минел този ужас, щял да ни покани на агънце за внучето. Утре му правили погача, в друго село, далеч от бедите. Само нямало къде да се изкъпят. Но важното е, че са здрави.

Стискаме си ръцете, взимаме лопатите и тръгваме, за вкъщи. Отварям си телефона и гледам коментари, че на ромите нямало нужда да се помага. Мисля си, дали да не взема лопатата от багажника, да ги намеря тези коментатори, и да свърша през нощта още едно добро дело. Решавам вместо това да седна и да разкажа историята на дядо Мишо и неговото трудолюбиво ромско семейство от село Богдан. Може някой и да повярва, че докато се делим на цигани и българи, водата ще ни дави. Пред майката природа всички сме равни и в радостите и в болката си. Бог да помага на Дядо Мишо и на всички негови пострадали съседи! Амин