Историята на баба Минка и дядо Марин от село Богдан.
Цяла събота бяхме копали в къщата на дядо Мишо. Прибрахме се по тъмно. Бърз душ, изтупах калта от ботушите, два залъка в устата и айде в леглото. За неделята още не се бяхме разбрали нищо. Беше едва 20ч. Само до преди три часа бяхме в село Богдан да ринем кал и тиня. Краката боляха, ръцете трепереха, чувствах всеки кокал по тялото си. Лежах в топлото си легло и си мислех за тези няколко стотин човека. Къде щяха да легнат те днес, какво щяха да ядат? Преди да тръгнем за София внесохме един стар диван в къщата на дядо Мишо, за да може малкият му син да остане да спи вътре. Беше ги страх да не ги оберат. Имаше ли изобщо одеяло за този човек? Какво имаше още да им вземат? Та те имаха още само техния живот, нищо повече!
Телефонът иззвъня. Беше брат ми Борис Иванов - Утре идвам да те взимам, 07.00ч да си пред блока! Написах само "там съм", нагласих алармата и заспах.
10.00 По пътя събираме и Петя Стефанова от Гората.бг и пристигаме в село Богдан. Повечето доброволци са пренасочени към съседното село Каравелово. Ние решаваме да си довършим започнатото. Посрещат ни като техни деца. "Как сте, къде сте, закусвали ли сте. Елате седнете, тук има кафенце за вас." Отклоняваме любезно техните покани и право при Дядо Мишо. Заварваме го да шета из двора. Купчината кал вече я няма. Всички са навън. Днес малкият му внук ще направи 40 дена. По-късно ще ходят за погачата. От очите му строи радост. Животът продължава. Ние хващаме лопатите и вървим надолу по "улицата" да търсим други къщи.
10.15 - "ей братята, влизайте тук", познат глас ни вика от последната къща. Влизаме. Вътре всичко е в кал и тиня. Багерът вчера е затънал в наноса. Трябва да се копае на ръка. Дворът е вдигнат с метър нагоре. Единственото чисто място е пред къщата. Там на една масичка седи дядо Марин и гледа право напред.
- Момчета недейте се мъчете бре, ще направя градинка тук. Както си беше. Цветенца, доматки, камъчета. Ето тук отгоре ще ги засадя. От тази кал ще си я направя.
Калта стига над метър по стената на къщата. Водата е влизала и през прозореца. Ние успокояваме дядо Марин и почваме да ринем с лопатите. Петима човека, три колички. Пускаме си малко музика да не мислим за това, което виждаме. Поне около къщата да махнем мазната пръст, да почне да съхне. Скоро идва есента, ще завали и ще вкара всичко обратно в къщата.
В другия край на двора има втора къща. На сина му. Преди седмица е приключил с основния ремонт. Има малко детенце. За него я е стягал. До там още не можем и да стигнем. Първо трябва да изкопаем траншеите. Обръщам се и виждам баба Минка. Седи на стълбището и плаче. Хващам ѝ ръката. Вдига очи пълни с болка и отчаяние.
- Бабе, тридесет и три години от живота ми в тази къща. Здраве не ми остана. Само по заводите. Миналата седмица нещо усетих. Бях в болницата. Казах на сестрата, че искам да си ходя. Подписах и се прибрах. Добре че така стана. Иначе водата щеше да прибере и дядото. Той е с диабет бабе. Не вижда. Не знам, да ни беше взела, бабе, водата и нас, за какво ни е да сме живи. За какво.....До другата седмица няма да изкарам бабо.... Залък в устата си не мога да сложа.....
Какво да кажеш, как да дадеш кураж в този момент. Вече са минали 9 дена от бедствието, а още багер не е влязал в къщата им да помогне, инженер не е минал да я погледне, от здравната служба няма и следа...... Гледам тези сини очи и само казвам....
- Бабе виж си двора, от цяла България днес са хора тук, от цяла България днес са дошли да ти помагат. Оставили са деца, семейства, жени, работа, почивка и са дошли. Ако ще умираш, бабе, кажи да не се мъчим, тръгваме си и отиваме другаде да копаем....
Баба Минка се сепна, засмиваме се и двамата. Лъчът на надеждата проби облаците.
- Прав си бабе, Господ, здраве да ви дава.....
Прегръщам баба Минка, взимам една лопата и отивам при момчетата. Има още много.
По улицата минава млад мъж по костюм и с въже. Викам му, това въже няма да ни трябва тук, носи го другаде... Той ме поглежда и казва...
-На тебе може и да не ти трябва, ама на мен ми трябва. Ще се беся синко. Сапун си търся. Гледам го и не разбирам, шега ли е, истина ли е. Точно като всичко около нас. Толкова е нереално, че не знаеш сънуваш ли, на кино ли си, жив ли си....
Какво да кажеш, ами ако е истина. Ако довечера се прибера и по телевизията чуя за него.
-Ела тука, провиквам се аз, я ела да пием една ракия, сапун в селото няма да намериш, така че и да се обесиш не можеш. По добре ела тук, седни, послушай с нас музика.
Той се усмихва. Махаме си. Може пък и да размисли.
16.00ч Вече сме изринали каквото можем и тръгваме да си ходим. Подреждаме лопатите и количките. До врата седят Баба Минка и Дядо Марин. Стават да ни изпратят. Баба Минка ми показва едно кебапче и хлебче.
-Виж ме бабе, ям вече, ще ме бъде......
Прегръщам я.
- Да ти е сладко бабе, до другаде неделя.
17.00 Не ни пускат да си тръгнем от селото. Имали подарък за нас. Мишо кафеджията ни носи армагани от мазенцето си. Да си носим в града. Да си хапнем......
БЕЗ ДУМИ
с. Богдан, септември 2022година
Зарко Александров
Коментари
Публикуване на коментар