До Венеция и назад за 24часа - 1ва част - Идеята /2021/

До Венеция и назад за 24часа

1ва част

УВОД

Има две неща, които не искате да изживявате – партньорът ви да ви хване в крачка и Зарко, който се е прибрал от почивка в България в Германия. И двете са катаклизми, които освобождават толкова негативна енергия, че може да унищожат половин Европа за секунди. Не че нещо, просто съм си скорпион! Така започна всичко през юли 2021година.....

***

Беше знойно лято. Мотаехме се щастливо по морето в България. Созопол, Несебър, Резово. Рибка, салатка, плажче, коктейлче. Животът беше красив, безгрижен, вкусен, наситен с емоции. Но дойде и онзи ден, в който тази приказна реалност става спомен и заедно с мръсните дрехи и няколко шепи пясък се затваря в един куфар, натоварва се на една машина и тръгва обратно за Германия. Сама по себе си една никак не лоша държава, но твърде далеч от моя темперамент и разбирания как искам да ми минава лятото, дори и живота. Обичам пътуването със самолет, но понякога то е твърде бързо. Само два или три часа, и ти си вече в един съвсем различен филм – друга култура, друг език, друга часова зона. Далеч от всичко, което обичаш и ти е скъпо на сърцето. Студените душове на Вим Хоф ряпа да ядат пред тези смени на обкръжаващата среда.

В един такъв ден се събудихме с Елиф вкъщи. Дали бяха минали и два или три дена от моренцето в България. В космите на гърдите ми още имаше засъхнали водорасли, чаталът ми носеше още пясък от плажа в Царево. Прането си седеше в куфара. Макар и знойно и красиво да е лятото тук в Южна Германия нещо ни липсваше. Беше едва юли, беше твърде рано да закриваме сезона на удоволствията и морето.

Мотаехме се вкъщи, въртяхме се в градината, пиехме кафе по зелен халат и розови джапанки под слънчогледите, когато тя каза:

• „Абе, аре да ходим да хапнем един сладолед в Европа парк.“

• Епа, аре! - за сладолед, секс и череши през лятото нямам нужда от увещания. Едните не бяха още узрели, за другото беше твърде рано, оставаше само сладоледа, като бърз антидепресант.

Европа парк е луна парк подобен на Дисни ленд във Франция, който на ден посещават над 60 000 човека. Има няма на десет километра от вкъщи. Заменихме халата с къси панталони, джапанките си оставих за всеки случай, розовото ми е любим цвят и скочихме в колата. След пет минути се озовахме в „Колизеума“. Това е хотел, построен досущ като своя събрат от Рим, в центъра на парка, и макар и доста кичливо напомня на него. Отдолу има кафенета и пицарии, дори някакво пране са проснали от един от прозорците, за да си мислиш, че си в Бела Италия. Венециански маски висят по стената, а сервитьори от източна Европа са облечени като от времето на Микеланджело. Да ама не! Няма нищо по-странно пък и страшно от това немци да се правят на италианци. Предполагам и обратното, но досега не съм виждал италианец да си построи хотел във формата на Райхстага в Рим и да продава шницел отдолу облечен в чизми. И по-добре!

Кафенетата бяха опасани от оградни червени ленти и навсякъде висяха табели със знаци за Корона вируса. Какво точно беше това ние обаче бяхме отдавна забравили. В България животът по това време се беше върнал към нормалното и ние още бяхме твърде „прясни“, за да се съобразяваме с немските мании за ред и дисциплина. Аз гордо минах по червения килим, право към единствената свободна маса и седнах гордо. На телевизорите зад мен вървеше футболен мач от европейското, където Германия се бореше за равенство срещу Франция. Атмосферата около мен беше като на гробище на пълнолуние, само черната котка липсваше. Не чакахме дълго, но и тя се появи. 

 

Влизането ми в това заведение предизвика някаква странна верижна реакция и до мен застана възкисел сервитьор, който ми посочи табелата на входа и почти изхвърли от мястото, което бях взел между двама възпълнички червенобузи трътлести германеца, облечени във фалшиви футболни трика /за ориганални отдавна никой нямаше пари/. На този не особено благозвучен език този човечец ми обясни, че трябвало да седя на входа, докато той дойде, да ми провери ваксинационния паспорт, апликацията на телефона и накрая, ако всичко е наред да ме нанесе в списъка на гостите на заведението. Аз по принцип съм разбран човек, приятелката ми също. Но не и когато ни се яде сладолед! Предвид възрастта на сервитьора реших да не се правя на герой, но не и така стояха нещата с Елиф. Българо, турско – немския скандал се задаваше бавно и сигурно като цунами в Южна Азия. Напрежението от последните дни след отпуска се насъбираше и търсеше правилната форма на вербално изразяване. В този миг Франция вкара на Германия гол и ние усетихме, че това беше нашият момент. Скандалът премина в обичайната си форма – перфектен немски език, миксиран за благозвучност с турски и български местоимения и глаголни форми, описващи интимни взаимоотношения между лирическия герой и роднините по права линия на бедния сервитьор.

Разбира се винаги споменавам, че съм чужд гражданин и не съм длъжен да говоря езика им и да разбирам табелата им. Нахалството ми понякога няма граници, но пък винаги е готино да се представиш за чужденец жертва в Германия. В крайна сметка да са внимавали какви са ги вършили в Полша преди 80 години .

После се случи това, което трябваше да се случи. Дойдоха от съседното заведение сервитьори, барманът, управителят. Ситуацията беше трагична - Франция биеше Германия на футбол, а някакви чужденци всяваха смут в тази погребална бюргерска атмосфера под фалшиво италианско пране насред псевдо Колизеум в малко немско село по поречието на Рейн. Понякога си мисля – този народ наистина заслужава съдбата си! Звучно извикаш Вив ла Франс, да живее Франция, и напуснахме заведението.

Елиф се хилеше, хвана ме под ръка, изтласка навън и прошепна в ухото - Знаеш ли къде има готин сладолед – в Италия. Нещо против?

Само няколко часа по-късно зареждахме колата на първата бензиностанция по пътя ни за Бела Италия.

Бонджорно, Зарко пътува!

Следва продължение!