Специалните части - 13та глава

 Излезнахме навън. Градът беше запазил своя ритъм. Кучетата лежаха небрежно из парка, гълъбите подскачаха около кофите с боклук, в кафенето всички играеха табла или окей. Поехме по нашия си маршрут. Нещо обаче се беше променило. Като че ли вече въздухът не беше същият. Усещаше се някакво напрежение. Криволичехме по малките улички от Султанахмед към Еминоню. В далечината чайките се надвикваха със сирените на пожарната и полицията. По телевизорите на всички кафенета въртяха кадри от взривения автобус. Хората гледаха и клатеха глави. Градът се беше променил. Това е едно вътрешно усещане, което в началото не можехме да си обясним. 

    Стигнахме площада. Навсякъде беше пълно с полиция. Улицата към университета беше блокирана от специалните части. Хора с маски и автомати гледаха строго. Държавата показваше сила и мощ. Искаше да каже, нищо не се е случило. Продължавайте напред. Но това не беше точно така и всички ние жители, гости и туристи на Истанбул го знаехме. Стигнахме до моста на Златния рог при Еминоню. Специалните части бяха разположили тук немалък контингент от своите сили. Елиф побърза да извади апарата си и да снима. Едва беше насочила обектива си  към едно момче с униформа, маска и огромен автомат, когато една ръка рязко я дръпна и бутна апарата надолу.

- Абла, моля ви не снимайте. Покажете ми, че сте изтрила снимката, в противен случай ще трябва да конфискувам вашето устройство. 

    Елиф, която обикновенно не се даваше лесно този път разбра, че вече нещата не бяха както преди. Човекът беше категоричен, говореше с ясен и рязък тон. Зад него от бусчето излезнаха още няколко маскирани полицаи. Нямаше избор.

- Тамам Аби, тамам. Сакънта йок. - отговори набързо тя. 

 После изтри снимката и му показа дисплея на апарата си. Човекът кимна дипломатично и се отдръпна назад. Момчетата зад него се прибраха обратно в колата си. Спогледахме се. От нашия безгрижен Истанбул вече нямаше и следа. Тогава никой и не подозираше, че това ще е само началото на една кървава и пълна с политически и военни събития година. Ние бяхме решили да продължим нашето приключение въпреки всичко. Страхът е чувство, което се пропива в теб бавно и дълбоко. Само от нас зависеше дали ние ще станем негова жертва или смело ще се противопоставим. Чувствахме Истанбул близък. Той ни беше събрал, беше ни позволил да опитаме неговата красота и ритъм, беше ни допуснал до себе си. Днес обаче той кърваше, беше загубил част от неговите пазители. Чувствахме се съпричастни с неговата съдба. 

  Отидохме в близкото кафе и си поръчахме чай и баклава. По телевизията даваха новините. 11 загинали и 36 ранени. Взривът е бил поставен в кола бомба на площад Баязид, която е избухнала когато покрай нея е минал автобусът с полицаите вътре. Следваха кадри на опожарения автобус, линейки, разкази на очевидци. Всичко изглеждаше като на филм. Само че в част от този филм, днес герои бяхме и ние. 

    Отпивахме бавно от чая си и се гледахме. Приповдигнато ни настроение беше отминало. Елиф идваше от малко китно селце в Шварцвалд, а аз от голям, но сравнително спокоен град. Никога не бяхме били толкова близо до тероризма, до смъртта на невинни хора. Загледах се напред. Истанбул беше боядисан в синьо и червено от отблясъците на сирените на десетките коли, мотори и автобуси на различните специални части, които хвърчаха нагоре надолу. Там където вчера един дядо продаваше гевреци днес имаше чували с пясък, бодлива тел и военна техника.

Щяхме ли да си тръгнем или да останем? Имах чувството, че точно сега този град имаше нужда от всеки, който наистина го обича. Десетки самолети прибираха паникьосани туристи, резервациите се сторнираха, такситата сновяха към летището. Аз обаче обичах Истанбул. Той ми беше дал всичко, за което аз го бях молил само преди седмица. Днес аз трябваше да му върна жеста. Върху мен обаче лежеше и цялата отговорност да запазя неговата дъщеря. Допих си чая, изядох и последното парче баклава и погледнах към Елиф. Като че ли тя още чакаше моето решение.

- Не си длъжен да оставаш с мене, аз мога да се прибера в Германия, а ти в София. Всичко може да приключи днес и сега. Все едно не е било. След три часа всеки от нас може да се събуди в своето легло далеч от този ужас тука. Но ти решаваш. Както ти кажеш. Аз съм с тебе. Паля последната си цигара, ще те помоля докато я изпуша да си решил какво правим.

Облак дим покри лицето и, тя дърпаше бавно от цигарата. Гледах ту нея, ту водите на Златния рог. От другата страна на улицата спряха няколко мотора. Момчетата слезнаха от тях. Наредиха се един до друг. В ръцете си стискаха здраво автоматите си. Лицата им бяха скрити зад черни маски. Бяха стегнати, здрави, прави момчета на не повече от 30години. Гледаха ме. Вече нямаше почти никъде туристи из града. Извиках сервитьора и поисках сметката.

- Хесапъ лютфен, сметката моля.

- Тамам ефенди. - Момчето чевръсто се врътна и донесе малко книжка с бележка вътре.

Поставих няколко банкноти вътре и я сложих на масата. Загледах се в пепелника. Елиф загаси цигарата си вътре. Времето беше изтекло. Сега или никога. Сега като станем аз трябва да кажа дали се прибираме в хотела да стягаме багажа или отиваме на нашата обичайна разходка по Капъла чаршъ и малките улички на Султанахмед. Обърнах се към момчетата с автоматите. Загледах се в очите им под черните им маски. Днес сутринта, отивайки за работа 11 от техните колеги нямаше да се приберат повече вкъщи. Десетки семейства бяха получили онова обаждане, което никой не иска да получава, когато синът или дъщеря им са полицаи. Само няколко часа по-късно обаче едни други синове на Истанбул обаче бяха облекли униформите си, бяха излезнали от вкъщи, бяха казали на майките си и жените си, че са на смяна днес. Сега те стояха под жаркото юнско слънце и пазеха мене да си пия чая с любимата си. Те бяха казали не на страха като стотици други техни братя и сестри. Щях ли да го направя аз? Щях ли да се предам? 

Хванах Елиф за ръка и станахме. Погледнах полицаите. Кимнахме си. Обърнах се към Елиф и казах.

- Ще се разходиш ли с мене по моста. Аз няма да си тръгна от Истанбул. Ти както решиш.

- Аз съм казала, оставаш ти, оставам и аз.

Усетих една ръка да ме потупва по рамото. Беше сервитьорът.

- Ий гюнлер Аби. Късмет. 
Ходжата запя своята следобедна молитва.