Беше октомври месец 2015година. Бях вече около година в Берлин, където криво ляво кретах, но не особено успешно. Лукс нямаше, условията ми на бит се ограничаваха до спане в кухнята на един познат. Живеех в турския квартал, Нойкьолн до влаковата линия и по цял ден общо взето се мотаех. На улицата ни имаше всякакви националности и редовно имаше сбивания или полицейски проверки. Но понеже бях висок и рус, хората ме наричаха немеца и не ме закачаха. Парите за пътуването отдавна бяха свършили и аз безцелно се шлиях из града. Лятотото прекарвах на ливадите на бившето летище Темпелхоф, където със съквартирантите немци си намирахме място в някоя от градините там, печахме се и мечтаехме за големия свят. Хипстърският начин на живот беше завзел моето ежедневие, амбиции нямах, но бях сравнително щастлив и свободен. Храната ми се ограничаваше до спагети болонезе и малко хляб с мармалад, но гладен не бях.
Всичко щеше може би така и да си остане, ако един ден на улицата срещу мен не се зададе небеизвестният хер Цаков. С него и приятелката му Мишето, имах контакт за последно докато бях в Берлин през 2014, но тогава имах работа и покрив над главата си. Бяхме ходили тогава на индийски ресторант в центъра, нещо което 2016 отдавна не ми се беше случвало. Доста вода беше изтекла оттогава, а аз бях пообиколил междувременно Мароко, Испания, Франция, Англия, Мадейра нещо, за което също си струва да отделя малко време и да напиша няколко реда. Но всяко нещо по реда си.
Последният ни контакт с Цаки беше един смс, че му се е родил син. Спомням си, че тази новина ме завари на покрива на един хостел в центъра на Есауира, Мароко и се бях зарадвал. Но, това беше преди повече от две години и в този октомврийски ден ние се гледахме странно на улицата пред апартамента му в Нойкьолн.
-Къде си бе пътешественико, ме попита той, какво правиш в Берлин?
Този въпрос изискваше около поне 3 дена обяснения, затова той ме покани у тях. Бях посрещнат от Мишето като от майка си, и за пръв път от 3 години се почуствах отново вкъщи. Последваха разкази и спомени, но и категоричен план за действие, защото така не можеше, повече да продължава. Този ден щеше да промени моя живот за следващите няколко години. Може би и техния, не знам.
Разбрахме се да се виждаме често и да действаме. Имах вече място, където се чувствах сигурен и подкрепен да действам смело напред. Дори празнувахме моя рожден заедно с българска музика и хапване. Както си трябва.
През следващите седмици се виждахме често. Започнах да превеждам документи от български на немски за тяхната малка фирма. Парите макар и в началото малко, ми бяха много нужни. Имах работа и доход. Направих си банкова сметка и адресна регистрация, здравна застраховка. Бях вече част от системата. Промених си навиците, облеклото, контактите. Вече стъпвах по-друг начин.
Месец по-късно Цаки, хер Цаков, ми се обади и каза, че ми е намерил работа при неговия работодател. Това беше малка куриерска фирма в центъра на Берлин, на Александърплац. Интервюто мина бързо и се разбрахме да почна пробно следващата седмица. Шефът ми Клаус беше много разбран човек, бивш пънкар и личен познат с някои от групата Рамщайн. В малкия офис аз отговарях за счетоводството и редът на сметките и тяхното плащане. Вечер му разказвах за моите пътувания, а той за неговите пънкарски години в Източна Германия, създаването на Рамщайн и развода му. Между нас имаше колегиалност и приятелство.
Седмица след като бях започнал работа Клаус дойде при мен и ми каза:
-Момче, така като те гледам, имаш нужда от първата ти заплата. И остави 400евро на масата. Това за мен беше огромна сума тогава, която ми даваше възможности да се чувствам нормален човек и да мечтая отново за големия свят. Междувременно като преводач имах все повече клиенти и печелих не лошо. Цаки ми даваше неговия апартамент докато си бяха в България и аз имах един никак не лош живот.
Скоро беше Коледа, но аз си останах в Берлин. Това не е никак лош град, ако имаш пари и си сингъл. На гости ми дойде мой приятел от Полша Тошко, с когото се разходихме до Сан Соси в Потсдам. На връщане във влака се запознахме с две туристки. Говореха на руски. Тошко владееше този език и реши да ги заговори. Не че аз много държах, но една от девойките беше чернокожа, а това в комбинацията със славянския език ми се стори много екзотично. Оказаха се от Украйна и Русия. Тъмнокажото момиче беше от Киев и ми разказа за конфликта тогава в столицата им, който за съжаление беше отнел живота на нейн близък приятел. Другата беше манекенка, и не можа точно да ни обясни, как и за какво е дошла в Германия само за три дни. Намирах я за скучна и високоплатена, а нито едното нито другото бяха неща по моя за вкус. За украинската ми екзотична вечер има какво да се каже и разкаже, но когато му дойде времето. Все пак Цаки го нямаше, а аз имах пари за ресторанти и цял апартамент на мое разположение. Тошето като истински джентълмен спеше на хотел!
Стана вече февруари, Цаки се беше върнал от България и аз реших да ида на гости на една приятелка бразилка, която живееше в Осло. Тя беше женена по сметка за един норвежец, но аз знам за поне две нейни изневери, за едната от които мога да се подпиша самият аз. С нея се бях запознал 2014 докато живеех в един хостел във Фуншал на остров Мадейра. Билетите бяха много евтини и аз нямах проблем да си резервирам самолет за Норвегия. Но все пак това също е една отделна история, в която за пореден път си бях изпуснал самолета за наобратно и се скитах по норвежките гари и летища в чудене как да стигна до вкъщи.
Март месец моят съквартирант немец, с когото още имах контакт, защото още му ползвах кухнята за моя бърлога, ме помоли да му помогна да занесем една кафе машина до някакви негови приятели в Лайпциг. Пътувахме на стоп, което ни отне около 5 часа. Когато пристигнахме в някаква полулегална постройка беше тъмно и ние забравихме почти за какво сме дошли. Спомням си, че нощувахме в гаража на един от неговите приятели музикант. Не знам защо и как, но се харесахме с новите му приятели и аз останах в Лайпциг. Живеех при едни левичари, в квартал, където се разхождаха пънкари, поляци и по някой и друг немец. Беше интересен град и ми даде и малко свобода от Берлин. Това ми помогна да си подреда мислите. След три седмици се разделих с компанията и се прибрах в столицата. Имах да доработвам и да действам напред. Безцелното висене в Германия приключваше.
Стана вече февруари, Цаки се беше върнал от България и аз реших да ида на гости на една приятелка бразилка, която живееше в Осло. Тя беше женена по сметка за един норвежец, но аз знам за поне две нейни изневери, за едната от които мога да се подпиша самият аз. С нея се бях запознал 2014 докато живеех в един хостел във Фуншал на остров Мадейра. Билетите бяха много евтини и аз нямах проблем да си резервирам самолет за Норвегия. Но все пак това също е една отделна история, в която за пореден път си бях изпуснал самолета за наобратно и се скитах по норвежките гари и летища в чудене как да стигна до вкъщи.
Март месец моят съквартирант немец, с когото още имах контакт, защото още му ползвах кухнята за моя бърлога, ме помоли да му помогна да занесем една кафе машина до някакви негови приятели в Лайпциг. Пътувахме на стоп, което ни отне около 5 часа. Когато пристигнахме в някаква полулегална постройка беше тъмно и ние забравихме почти за какво сме дошли. Спомням си, че нощувахме в гаража на един от неговите приятели музикант. Не знам защо и как, но се харесахме с новите му приятели и аз останах в Лайпциг. Живеех при едни левичари, в квартал, където се разхождаха пънкари, поляци и по някой и друг немец. Беше интересен град и ми даде и малко свобода от Берлин. Това ми помогна да си подреда мислите. След три седмици се разделих с компанията и се прибрах в столицата. Имах да доработвам и да действам напред. Безцелното висене в Германия приключваше.
Така минаха четири месеца и стана април. Помислих си постепенно да се прибера към България. Бяха минали вече три години, откакто реших да обикалям по света. Три години не бях виждал близките си и родината си. Реших, че е крайно време това да се случи.
Да ама не било писано. Почнах да си търся самолетен билет за София, пуснах си отпуска. Бях събрал към две три хиляди евро и исках да си почина. Билетите струваха към 200евро, което ми се видя доста. Рових се от офиса по сайтовете и не намирах нищо по евтино. Но намирах много реклами за почивка в Турция. И то на същите цени на каквито бяха и самолетните билети за България. Не ми трябваше много, за да си резервирам почивка. Хотелът беше на брега на морето, ол инклузив, с включен трансфер. За пръв път в живота си щях да летя и да знам къде точно отивам. Бях качил класата.
След седмица си стегнах багажа и тръгнах към летището. Цаки ме остави с колата на спирката на метрото и ми пожела успех. Летях от Тегел. Минах през Александърплац. Беше вече топло и скоро беше Цветница. Изпратих малка сума на майка ми за именния и ден, помогнах на един бездомен българин на спирката и за малко да си изпусна рейса за летището.
На Тегел беше пълно, намерих си моята опашка. На чек ина беше младо момиче от турски произход. Попитах я -Извинявай, хубаво ли е там където отивам? Тя ме погледна и каза: - Там, за където летиш няма да искаш да се връщаш. Но внимавай. Имаш само три месеца, иначе ще имаш проблеми. Тези думи щяха да определят следващата ми половин година.
Качих се на самолета и изобщо не знаех какво ме очаква. Турция ме очакваше!
Коментари
Публикуване на коментар