Кола под наем - Сападере, Алания и околностите еп. 3

     Дните се нижеха неусетно, аз си почивах и набирах увереност. Хубавото слънце, плуването и разкошната храна дадоха своето и аз се чувствах нов човек. От берлинската среда нямаше и следа. Много гости на хотела идваха и си заминаваха. Предишни години се бях застоявал по хостели в Мадейра и Лисабон за по месец и бях свикнал. Нови хора, запознанство, бърз разговор, някой друг флирт и айде на другия ден следващите гости. В това също имаше някакъв чар. Така беше и в Турция.

    С времето забелязах, че освен мен, още един герой си прекарва дните безгрижно от поне две седмици. Както се казва - надушихме се. Казваше се Нилс и имаше най-старомодната прическа, която светът е виждал от 60те години насам. Пасваше добре и на тъмно-синия му бански, също от епохата на Ален Делон. Толкова беше фрапантна косата му, че едни естонки му предложиха след време пари, за да иде да се постриже. Май и друго му предложиха, но нито парите им, нито чара им можеха да го накарат да седне на фризьорския стол.

Често под колата ни на хладина се криеше някое коте и трябваше много да внимаваме!

Вечери в хотела

Нилс беше симпатяга, доста по-голям от мен, който беше прехвърлил ръководенето на наследствената си фирма на мениджърите си и пътуваше. Разказваше интересни истории от Тайланд и Филипините. А аз обичам да си прекарвам времето, слушайки преживяванията на другите. Сприятелихме се. Сутрин закусвахме заедно на масата до прозореца, гледахме новодошлите, коментирахме и бездействахме. През деня играехме водна топка, дартс или безгрижно се печахме на някой шезлонг. Това съвсем скоро щеше да приключи, защото новият ми немски приятел се оказа скрита лимонка.

КОЛАТА

Една сутрин, както се печах на слънце пред хотела Нилс се появи с автомобилен ключ в ръка и каза, момче айде да се разходим. Аз не бях излизал извън комплекса и ми беше интересно какво се крие наблизо. Той беше наел кола и ме покани да дойда с него. Каза ми: "Ти си българин, ако нещо се случи, ще се разбереш по-лесно с местните от мен". Не знам как го беше преценил това, но аз нямах нищо против да го придружа. 

Целта ни беше една малка пещера нагоре по баира. Минахме през някои махали на близкия град, където бедността нямаше нищо общо с лукса, в който ние живеехме. Мъже стояха пред неизмазани къщи и играеха табла, улиците бяха прашни и неподържани. За първи път в живота си видях цяло семейство на мотор - мама, тате, двете деца, а дали не бяха и три, заедно с няколко торби покупки се крепеха на един от тези типични за Турция малки мотоциклети. Табели нямаше и ние трябваше тук - там да питаме. След отговорите "джами" и силно ръкомахане, разбрах, че отбивката е след джамията. Нилс беше прав, без мен нямаше да се оправи. А аз се все повече откривах, колко много турцизми има в българския език.

     Полутахме се малко, но най-накрая открихме пещерта. Тя беше малка, с добре подържан вход и удобен паркинг. Ние обаче така и не влязохме, защото боровата гора наоколо ни доставяше страшно удоволствие с нейните аромати. Чувствах се като в Балкана. Беше месец май и природата се будеше. Това ми даде сили. Не си бях ходил по нашите ширини три години. Този мирис на смола ми напомни за боровете в двора ни. Постояхме час, два и си тръгнахме. Нилс беше търпелив човек, обичаше да слуша моите разкази. По немски беше коректен и обран, без излишни емоции, но много любознателен. По пътя обратно разгледахме още и някой друг мол и се прибрахме в хотела. За следващия ден вече имахме план.

Алания от птичи поглед

Нилс бързо намираше общ език с новодошлите. Не спираше да ме учудва и скоро дойде при мен с две германки, майка и дъщеря, и заяви, че днес те ще бъдат с нас. Аз нямах нищо против, защото възрастовата граница беше ясно дефинирана и всеки си имаше компания. Анна и майка ѝ Петра бяха много симпатично семейство, което беше дошло да си почине от турболенциите на съвременния живот в Германия. Бяха родом от Вюрцбург.  Моят нов приятел беше успял, не знам на какъв език точно, да разбере за околностите наоколо и така скоро четиримата се отправихме към Алания.

Заливът на Алания отгоре

АЛАНИЯ

Алания е хубав град, на около сто и трийсет километра от Анталия. Спокоен, тих, с много красив и дълъг плаж в полуотворен залив. Беше началото на сезона и ние се разхождахме по улиците необезпокоявани от търговците. Над града се издига крепост, Къзъл Кулеси, червената кула, откъдето се откриват невероятни гледки във всички посоки. Това беше и нашата цел. Спиращи дъха гледки, вятър в косите, слънце. Искахме да впечетляваме. Аз си носех фотоапарата и Нилс предложи да си направим фотосесия. Петра, беше работила като манекенка и нямаше нищо против дъщеря ѝ да ни позира за някой и друг хубав кадър. Чувствах се като в немско-турско-българска копродукция. Беше забавно и мисля, че станаха хубави кадри. Постепенно стана много горещо и ние се отправихме към нашата следваща цел: Сападере.

Правех всичко по силите си да представя България достойно

Анна и майка ѝ Петра пред сергия на пазара на Алания

Да се разходиш по ръба

 

Спиращи дъха гледки, червената кула, символ на Алания

Сападере

 

На някои места има дълбочини от над 7 метра

Сападере е каньон, недалеч от Алания, който предоставя невероятна прохлада за туристите. Макар и само май месец слънцето напичаше и аз нямах нищо против малко ветрец. Нилс караше, той имаше всички категории, и определено владееше колата. По малките криви улички нагоре обаче той реши, че трябва да ни впечатли. Досега не бях летял с 100км/ч по малък тесен селски път, който катери планина. След нас оставаше облак прах, а пред нас само един Господ знаеше какво ни чака. В този момент  мисля, че си смених дори религията, защото се молех на всички Богове в едно ние да стигнем живи до тази река, а не да ни пишат по вестниците. Може би ме чуха, защото ние след има няма 20минути бяхме вече горе. От мен течеше вода, бях уплашен и едиственето, коети ми дойде на ум беше да предложа на Анна да се ожени за мен. Исках, ако навръщане ще се мре, поне да съм усетил сладостта някой да ти е казал "Да". Тя май се съгласи, а майка и нямаше нищо против. Все пак един път се живее, а днес определено не знахме колко дълго още.
Починахме и тръгнахме да се разхождаме. Беше невороятно!

Нилс се опитваше да направи някаква невероятна фотография! Изкуството иска жертви!

Баня

Каньонът е опасан от добре поддържане пътека.

Вечерта в хотела всички очакваха да ни видят кой с кого ще си отиде в стаята. Между нас нямаше нищо и това много ни забавляваше. Анна трябваше да иде до аптеката, което не беше толкова лесно, защото тези руси коси привличаха не един и двама местни след себе си. Един от  младежите до такава степен се беше влюбил, че беше паркирал пред хотела ни и не искаше да си тръгне докато тя не излезе с него. Но уви излезе с мен. Това не остана незабелязано от другите гостенки, които обясниха на майка ѝ, че с мен тя не трябва да излиза. Най - отговорно заявиха на майка ѝ, че аз съм жиголо и това е много опасно за детето ѝ. Това не беше въобще вярно и  за да създадем още повече слухове, аз получих ключа от стаята им, където прекарах един хубав следобед на терасата с Анна, гледайки морето и говорейки за живота. Интересното щеше да се случва.

Следваща глава