Всеки, който пътува търси нещо. Много често не знаеш какво, но нещо те подтиква отвътре да вървиш напред и да не спираш. Сменяш градове, държави, жилища, телефонни номера, прически, професии. И продължаваш. Нямаш покой. Тръгваш на път и си мислиш, че смисълът е в пътуването. Залези, плажове, самолети, летища, чекиране, коктейли, флирт. Живееш динамично, нови срещи всеки ден, планове, раздели, но нещо все ти липсва. Това не са нито плажовете, нито коктейлите по баровете или залезите по чуждите земи. Тях ги има навсякъде, трябва само да ги поискаш. Това, което търсим на път, е любовта. Но ми трябваха 50тина полета, 25 държави и много разочарования, за да го разбера.
Вече започвах четвъртата си седмица в хотела, и дори ми беше леко омръзнало вече. Чувствах се добре обслужен, но не и вкъщи. Бях си починал достатъчно. Хотелът почна да се превръща за мен в санаториум. В началото имах нужда от него, но дългите и празни коридори, стерилните стаи, чистачката, която влизаше в собственото ти пространство, всичко това почваше да ме подтиска. Исках приключение.... Нещо ново, нещо, което щеше да даде смисъл и същевременно край на всичкото това лутане по света и у нас.
Беше обикновена сутрин в хотела. Слънцето печеше, морето беше спокойно. Слезнах в ресторанта и потърсих с поглед моя приятел по съдба Нилс. Той седеше, както винаги на нашата маса до прозореца и хапваше закуската си. Взех си нещо от бюфета и седнах при него. Имахме ритуал. Сутрин, на закуска, обсъждахме новодошлите гости. Като ловци на пусия гледахме какво е докарало бусчето от летището, докато ние сме били някъде по плажа или кротоко сме спали по стаите си. Това беше нещо като наша оперативка преди старта на деня. Разделяхме задачите и териториите. С него определено не се конкурирахме що се касаеше до женското царство. Обикновенно той имаше интерес към майките, а аз към дъщерите. Това беше важно, защото иначе ловът по двойки нямаше как да се случи.
Недалече от нас, през няколко маси, седеше голямо семейство. В началото не им обръщах внимание, защото нямах много желание за контакти. След месец в хотела ми беше омръзнало да се запознавам всеки ден с хора, които след пет, седем или десет дена си тръгваха и повече никога нямаше да видя. Нилс обаче ми обърна внимание към една от жените на масата. Беше вече доста време от последните ми авантюри като Казанова в Берлин и макар и леко отекчен нямах нищо против от малко флирт. Загледах ги. Бяха много странна комбинация по възраст, пол и цвят на кожата. Колкото и да се напъвах не можех да разбера кой кой е в тази фамилия. Голямо русо момче, пълничко, около два метра, червенокосо малко момиче, чернокож младеж, млада жена от турски произход и още две жени на средна възраст, за които не бях сигурен от къде са точно. Гледах, пиех чай, и пак ги гледах. Сложих си очилата! И това не помогна. Кой беше бащата, коя майката и на кого бяха децата не разбирах. Говореха на немски и турски. Това допълнително обърка представите ми. Имаше нещо екзотично и тайствено в тази комбинация. След толкова холандци и немци, определено събуждаха интереса ми. Спомням си жената, седнала с профила си към мен. Имаше дълги крака и седеше настрани на масата, леко приведена над кафето си. Беше облечена в шорти, фанела и косите ѝ бяха вързани на опашка. Бях вече лапнал въдицата, но тогава още не знаех това. Хапнахме набързо, поговорихме общи приказки колко добре си живеем и станахме от масата. Слънцето печеше и не ми се губеше повече време в зяпане на хотелски гости. Женски крака имаше достатъчно и на басейна, за да се мотая само заради това в ресторанта. Излязох и си легнах на шезлонга до водната пързалка.
Нямаше много какво да се прави. Ежедневието ми преминаваше в игра на водна топка, волейбол и дартс, плувах и ядях. Не очаквах този ден да се случи нещо по - различно от предните двайсетина дена, но грешах!
Беше минала вече половината от деня, слънцето прехвърляше бавно на запад и се наслаждавах на типичната лежерност на ал инклузив хотел в слаб сезон. Тази година по политически причини нямаше много руски и немски туристи, и когато минаха ваканциите в Холандия, хотелът се изпразни. Всикчи гости се познавахме, но повече от здравей и чао, не си казвахме. През деня спортувах, а вечер хапвах вкусно и след един два небрежни разговори на бара си лягах рано.
Така щеше да мине и този ден, ако Господ не беше решил, че е време да започна най-голямото си приключение в кратката ми автобиография на пътешественик. Както обикновенно към края на деня отидох на кея и си избрах шезлонг към края, легнах на меката постелка и загледах залеза. Беше ветровито, красиво и празно. Вълните се разбиваха под мен и от време на време водни пръски миеха скуката от лицето ми. Дремах и не се интересувах много от случващото се около мен.
Чух стъпки и се сепнах. Обикновенно следобед не идваха много хора на кея, защото морето ставаше бурно и имаше червен флаг. Реших да отворя очи и да проверя кой гост навлизаше в личното ми пространство. Слънцето ме заслепяваше, но успях да различа женски силует. Беше висока и стройна жена, облечена в рокля, със спуснати по раменете коси. Ходеше бавно и кеят скърцаше под босите ѝ крака. Освен нас двамата нямаше други хора на кея. Тя се приближи, застана между мен и слънцето, и аз успях да видя лицето ѝ. Беше жената с дългите и красиви крака от онова голямо омешано семейство, което седеше на закуска близо до нас.
- Здравей, каза ми тя.
- Здравей, отвърнах аз, без да давам много израз на вълнението си. Беше много красива. Имаше дълги и стройни крака, леко къдрава коса и говореше бавно. Роклята разкриваше слабите ѝ рамена, падаше небрежно по тялото ѝ и свършваше малко над глезените ѝ. Нещо в мен се обърна. Не беше обичайният инстинкт на ловеца, който вижда плячката си. Тогава не познавах много това усещане, но по-късно щях да разбера какво се бе случило. Ролите се бяха разменили!
- Какво правиш в хотела, на почивка ли си? - думите и ме измъкнаха от транса ми. Обичайният разговор на кея започваше и аз възвърнах сили и увереност.
- Да, казах небрежно аз, дойдох за седмица, но съм вече четвърта тук. Много ми харесва и си удължих отпуската.
- Как се казваш? - попита ме тя. Честно казано очаквах разговорът да тръгне в обичайната си посока за времето, Германия, храната в ресторанта, персонала на хотела или някоя от онези безсмислени теми, които се обсъждат между хора, които се срещат за първи път в хотел, прекарват една седмица заедно на закуска и после никога повече не се виждат. Но не! Тя стоеше над мен, закриваше слънцето, гледаше ме право в очите и искаше да знае просто как се казвам.
- Зарко, смотелевих аз, леко учуден от прямотата на тази дама, която си позволяваше да ми прави сянка вече повече от пет минути.
- Как, как, се казваш? - леко се изкиска тя и аз успях да видя красивата ѝ усмивка.
- Зарко, З А Р К О. - не обичам да си повтарям името, но знам, че не е лесно за чужденците.
- Зарко, хм, интересно. Тя се загледа в краката ми, видя неособено красия крив палец на десния ми крак, който винаги стърчи навън. Сепна се леко, засмя се и ме попита.
- Абе, на тебе, да не ти липсва някой пръст? - Аз се сепнах, дотук разговорът и ситуацията напомняше на турски сериял, в който главните герои се виждат на кея насред морето, влюбват се и всичко тръгва нагоре. Но не, тя иска да знае защо ми е крив палецът на десния крак.
Аз съм пътувал много и съм виждал много млади красиви дами от кажи реши цял свят. Водил съм хиляди глупави диалози в знайни и незнайни хостели и хотели, самолети и автобуси, и общо взето не съм от смутителните. Но в този момент лежах на този пластмасов бял шезлонг в своите сини плувни шорти и като първокласник пред майка си отговарях на всеки въпрос.
- Не, просто са ми криви краката, нищо не ми липсва. - Едва можех да повярвам, че е възможно някоя жена при първа среща да проявява интерес към кривите ми обрасли крака.
Тя продължи да се смее и ме попита:
- А от къде си?
Това вече беше твърде нахално, но заради акцента на немския ми език и звучното ми славянско име бях свикнал да ме питат постоянно.
- От България, но живея в Берлин, и оттам дойдох на почивка тук.
Усмивката на лицето и премина моментално в учудване и любопитство. Такъв отговор не очакваше. Нещо я смути, но тогава още не знаех какво е и реших да си замълча.
- Ти как се казваш?- побързах да попитам аз, възвърнал самочувствието си, споменавайки името на родината. Една дама няма как да изплаши потомъкът на Аспарух и Крум.
- Елиф, каза тя, но за мен това име тогава беше непознато. По това време не бях запознат много с турските серияли, книги и изкуство и изобщо не разрах какво ми каза.
- Как, как се казваш, попитах отново аз.
-Елиф, Ееелиииф, повтори тя, видимо отегчена от моето невежество.
- Е ти пък, от къде си? - нахално попитах отново аз, защото макар и да говореше немски без акцент, очевидно не беше германка.
- Аз съм туркиня, но съм родена в Германия. В отпуска съм тук за седмица със семейството си. - Приятна почивка, аз трябва да се връщам в хотела. - каза тя, обърна се и си тръгна. Слънцето веднага ме заслепи и аз виждах само силуета ѝ да се отдалачава от мен към края на кея. Лежах неподвижно и усещах как нещо влизаше в мен, тръгваше по вените ми от краката през тялото, мина през сърцето и ме удари право в главата. Гледах ту кривия си космясъл палец, ту нея и не знах какво се е случило. Не, не бях стъпил на морски таралеж. Нямах избор. Трябваше да си призная. Облегнах се назад и вече знаех. Бях влюбен! Този път жертвата бях аз!
Следва продължение.... С много гръмотевици, пресолени слънчогледови семки във фойето на хотела и планове за пътуване към Истанбул.... Следваща глава
Коментари
Публикуване на коментар