ПРЕДЛОЖЕНИЕТО
Беше краят на май и аз вече доволно висях над месец в този четири звезден хотел. Постепенно почнах да се чувствам като в санаториум. Ставаш, ядеш, лежиш, обслужват те и пак си лягаш. Коридорите ми станаха тесни, глупавите разговори на бара с хора, които идват и си отиват, оставяха в мен празно и тягостно чувство. Душата ми копнееше за приключения. Не може да мине месец и аз да не участвам в някакъв мой си филм с неприятности и любов. Сценарият обаче вече някой го беше написал вместо мен. Главната роля също ми беше определена. Оставаше да се разбере само мястото на действието. А то щеше да бъде Истанбул, през 2016 година - година на тежки вътрешно-политически кризи и атентати. А, аз още нищо не подозирах.
Стоях на бара и си пиех коктейла, зяпайки как две мухи се забавляват с една динена семка. Общо взето това беше най-интересното тази сутрин. Не мислех, че нещо кой знае какво ще се случи този ден. В този момент до мен се приближи Елиф и ми прошепна в ухото.
- Виж какво мой човек, тук съм с децата и семейството си, ако си имал някакви надежди, тук, в хотела, няма нищо да се получи, но мога да ти предложа следното. Аз летя след 3 дни за моя роден град, Самсун, и сменям самолетите в Истанбул. Имам престой от точно 1 час. Ти трябва да отидеш утре в Истанбул, да наемеш две стаи в хубав хотел, повтарям две, а не една, да огледаш квартала и след 3 дена в рамките на точно този един час да дойдеш и лично да ме вземеш от летището. Никакви таксита или трансфери - лично! Как ще се оправиш е твоя работа. Друг шанс няма да имаш! - след това се усмихна, обърна се и си тръгна.
Ръкавицата ми беше хвърлена. Или трябваше да играя ва банк, или да пия една студена вода и да зяпам любовното щастие на две турски мухи върху засъхнала динена семка. Сърцето ми затуптя, ноздрите ми се разшириха, ръцете втрепереха. От летаргията на сутринта нямаше и помен. В мен се събуди играчът. Три пъти съм пътувал след жени и трите пъти не особено успешно. Словакия, Англия и Полша ме бяха научили да не се хвърлям в студените води неподготвен. Но този път исках да участвам в играта. На всяка цена!
Зарязах си питието на бара и станах да изпратя Елиф и семейството й до трансферното бусче. Прегръщахме се, пожелавахме си лек път и стандартните фрази, че хората се срещат два пъти в живота. Бях преживял вече не едно и две сбогувания на прага на този хотел последния месец и бях станал като професионален изпращач. Но този път бях сигурен, че тези очи ще ги видя скоро отново. Автобусът затвори вратата, вдигна облак прах от напечената земя и замина по пътя си.
Стоях под арката и както всеки друг път го гледах как се отдалечава от мен, докато след един завой напълно изчезваше от погледа ми. Този път обаче щях да тръгна след него. Бях се решил!
Върнах се в хотела. Резервацията ми вече изтичаше и трябваше да я подновя. Стаи обаче нямаше. Мен ми трябваше още една нощ, за да организирам всичко. Разходих се до близкия хотел и си запазих стая за една нощ. Вечерта се върнах обратно в първия ми хотел, за да се видя с моя приятел Нилс и да се сбогуваме. Бяхме прекарали цял месец заедно и много държах да му разкажа какво ми се беше случило през деня.
Намерих го да пие чай с три дами от Словакия. Настаних се при тях и му споделих моите намерения. Все пак той ме беше накарал да се заговоря с Елиф. Той ме изслуша, засмя се и каза просто:
- Мой човек, дойде и твоят ред. Ти това търсеше тук, дори и да не го съзнаваше. Давай смело. Вярвам, че ще успееш.
Вечерта мина в пиене нелегално на коктейли. Девойките, макар красиви и добре подпийнали не ме интригуваха. Аз гледах звездите и кроях планове, как да превзема 20милионен град, без да знам езика. Към 24часа любезно дойде охраната на хотела и ме помоли да го придружа. Заместник - управителят ме викаше. Въпреки че се бях отписал от хотела още носех гривничката му, за да влезна през портала и да се видя с Нилс. Ясно, бяха ме хванали. Отидох виновен. Човекът седеше на една маса до рецепцията и ме покани да седна. Оставаше ми само сега да имам проблеми с полицията.
- Господине, имате ли стая за тази вечер, защото според нашата система сте отписан. Ако нямате къде да отседнете ще ви съдействам, но моля, недейте нелегално да консумирате напитки на територията на нашия хотел.
Камък ми падна от сърцето. Стана ми неудобно и неловко. Благодарих му, казах му, че си имам стая в друг хотел. Отрязахме заедно ол инклузив гривната и аз си тръгнах. Излязох, сбогувах се с Нилс и трите дами и си тръгнах. Мен ме чакаше нещо много по-голямо от глупави разговори с поредните подпийнали самотни дами в турски хотел. Мен ме чакаше битка на Босфора!
ПЪТУВАНЕТО
Между Анталия и Истанбул са около 800км и се пътува между 10 и 14 часа в зависимост от трафика. Самолет не ми се търсеше и трябваше да си организирам друг транспорт. Станах рано сутринта, набутах си багажа в раницата, платих си хотела и тръгнах пеша по същия този път, по който вчера беше минал автобусът с Елиф. Имах чувството, че още виждах следите му. Като ловно куче тръгнало след прясна диря на лов.
Беше страшна жега. До градчето бяха още към 3 километра. Вървях и се потях. След около час вече бях намерил бутката с билети за автобуси. Попитах за Истанбул. Беше останал само още един билет за 19часа. Погледнах часовника са. Беше едва 11 часа. Още 6 часа трябваше да чакам на това слънце и после още 14 часа да пътувам до Истанбул. В името на любовта бях обаче решен да карам до края! Подадох му към 100лири и си го купих.
Отидох до близката кюфтеджийница и си поръчах закуска. Хапнах и се върнах в градинката пред магазинчето за билети. Намерих си една пейка на сянка и си легнах. Не знам как успявам, но в живота си често ми се налага по пътя ми към любовта да спя на пейка в парка. Този път се надявах, да ми е за последно.
Събудих се от красяци и викове на турски. "Айде, айде, чабук, отобус, Истанбул". Някой ме ръчкаше в ребрата. Стреснах се и скочих. До мен стоеше човекът, който ми беше продал билета и ми сочеше голям бял автобус, пълен с пътници, който само мен чакаше. Окопитих се набързо, благодарих за добротата му и се затичах към автобуса.
Вътре беше пълно с всякакви хора. Бях единственият европейски турист. Миризмата беше тежка. Автобусът в 19ч е пълен с хора като мен, които са се къпали за последно сутринта, цял ден са се мотали на 40градуса жега и най-накрая са се качили в рейса. Имаше само едно свободно място, до един татуиран, брадат господин по черен потник и къси панталони, който гледаше Сървайвър. На мен много ми се спеше, но мисълта, че главата ми може да клюмне и да се събудя в неговия скут ме държеше жив и буден. Поне в началото.
Следва продължение
Коментари
Публикуване на коментар