Предисторията - октомври 2016 година
Всеки един български гражданин има право да седи до 3 месеца в Република Турция. За всеки ден отгоре получава парична глоба, която при напускане на страната е длъжен да плати. Отнема доста време на границата при излизане - пуска се на място молба за виза за просроченото време, чака се на опашки и накрая осанна отива се на едно гише, където се внася сумата. След това, ако не сте си изпуснали самолета, тичате като луди из летището и се прибирате вкъщи. Да, ама не! Защо да е лесно, като може да е трудно! През 2016 година, след шест месеца бохемски живот по турското Средиземноморие, на мен ми бяха останали 200лири, а наказанието ми беше 650лири /към 200евро/. Не ме бяха допуснали да се кача на самолета Истанбул - Карлсруе и за мен имаше само един изход - Историята за черния печат - Трябваше да се върна в хотела в Истанбул, да се погрижа за нов полет и да отида на следващия ден да се подпиша, че се съгласявам да не влизам в страната за срок от 5 години. Само по себе си това е престъпление по визовото законодателство и се вписва в досието. Единственият начин това ограничение да се вдигне е да се иде до посолството по местоживеене и да се подаде молба до Анкара. Така трябваше да направя и аз!
София, април/май 2019година
За вдигане на забрана за влизане в страната процедурата е следната: Човек се записва онлайн през сайта на външно министерство на Турция, качва в системата банково извлечение от сметката си, хотелска резервация и автобусен или самолетен билет и отива в уречения ден и час на място в посолството. Те издават виза за определен срок, в който човек трябва да иде в Турция и на място, на границата, на митница да си плати глобата. Аз януари месец бях получил виза от посолството в София за влизане в Република Турция за срок от три месеца и от мен се очакваше само да мина по въздух, суша или вода границата с южната ни съседка и да си платя глобата. С това казусът щеше да е приключил, а родината на Ататюрк щеше да е отворена за мен. Както се казва, защо да е лесно, като може да е трудно!
Аз обаче не отидох в срока. Визата изтече през март. Опитах се да мина границата през април месец, но не ме пуснаха - / Историята от границата /На мен не ми оставаше нищо друго освен да се върна в София и да опитам късмета си отново. Срам не срам, трябваше да се моля за милост. Елиф вече беше на почивка в Дидим, а аз още нямах виза и се мотаех из София.
От границата на Къпъ куле през април се прибрах директно вкъщи. Отворих лаптопа си и влезнох на интернет страницата на турското външно министерство. Попълних всички мои данни във формуляра. При причина за оставане над три месеца написах една романтична история, достойна за сериал от поне три сезона. Оставаха ми още две полета - банково извлечение и паспортна снимка. Аз българска банкова сметка нямам, камо ли извлечение от нея. Огледах се в стаята и видях на масата 1000 турски лири, които бях приготвил за глобата. Подредих ги на родопското одеяло на леглото ми и направих снимка на банкнотите. Чудех се дали да не прибавя и едно златно герданче от баба към всичко това, за да изглеждам още по-платежоспособен, но се отказах. Натиснах един бутон и о чудо системата прие фотографията на финикийските знаци за доказателство за моята финансова мощ. Оставаше ми паспортна снимка. Такава разбира се нямах, беше неделя вечер и навън валеше. Отидох до банята, гелосах си косата, грабнах си телефона и си направих селфи портрет като на студент от тоалетната на евтина дискотека. Приличах на нещо средно между безработен мафиот и ученик в първи клас. Важното беше системата да приема този шедьовър на дигиталното изкуство за моята молба. Започнах да натискам разни бутони по интернет страницата. Изведнъж се появи зелен текст, тешекюр едерим Александров бей, демек Благодаря ви господин Александров и отдолу имаше дата и час, и адреса на посолството в София на бул Васил Левски 67. Молбата ми пътуваше по дигитален път към Анкара.
Посолството
На уречения ден и час аз станах рано, избръснах се, сложих една чиста фанелка, забърсах си обувките с мокър парцал и като на сватба тръгнах пеш към посолството. В ръцете си държах в папка всички документи, надлежно разпечатани предния ден. Пристигнах на адреса и звъннах на звънеца. Вратата изръмжа и се отвори. Ий гюнлер, казах аз, добро утро! Младежът от турските служби за сигурност ме изгледа от глава до пети и покани да мина през скенера. Мисля че с него се виждах последните месеци по-често отколкото с брат ми. Минах скенера и седнах на пейка пред гишето. Около мен имаше снимки от събитията на моста на Босфора 2016 година. Спомнях си ги много добре. Държах в ръце папката си и разглеждах фотографиите. В един момент от малка стаичка излезноха двама мъже като канари целите в черно и застанаха пред мен. В ръцете си държаха голяма черна кутия и ме гледаха странно отгоре до долу. Освен мен в стаичиката нямаше никой. В тази минута със скоростта на звука през главата ми минаха всичките ми възможни прегрешения през онези шест месеца през 2016 година, опита ми през април да мина границата с изтекла виза, както и неприемливи политически постове последните две години. Пулсът ми растеше, пот се стичаше от челото ми, но не се сещах за никакъв мой непризнат грях към турската държава освен за един неплатен кашкавал от турския магазин в Берлин през 2015 година. Малко преди да колабирам от притеснение единият от двамата се наведе към мен и ми каза. "Тюркче коношиорън му - ти турски говориш ли", "Евет - да", казах аз. "Аферим отвърна той, седна до мен приятелски, отвори кутията и ми я подаде. Едва посмях да погледна вътре. Очаквах че вътре има мои снимки или заповед за ареста ми. Но не - вътре имаше може би над 20 различни видове баклава. "Бугюн беним доум гюню - аз днес имам рожден ден", каза ми той и ме подкани да си хапна. На мен ми олекна, хапнах две баклави със шам фъстък и се отпуснах назад. Двамата агенти взеха една салфетка, оставиха ми още три парчета и си влезноха обратно в стаята с бронираното стъкло. Турция отново ме изненада!
Гишето
Зад стъклото седеше добре облечен мъж. Предните ми документи беше обработила една много мила жена и на мен щеше да ми е много неудобно да трябва да и обяснявам, че не съм успял да ида до границата и ми трябва втора виза. Служителят прие папката ми и започна да преглежда документите ми. Със всеки изминал ред почваше да се смее все повече и повече. "Ма ти добре си си поживял 2016година", вдигна поглед той към мен, "и какво сега романсът трябва отново да продължи?" попита ме той. "Да", казах смело аз, все едно бях спечелил награда на конкурс за есе "Какво правих миналото лято". Човекът седна зад един компютър и започна да пише писмо до Анкара. Преведе цялата ми сърцераздирателна история на турски език и накрая дойде време и на другите документи. Изведнъж усмивката му от лицето изчезна, той присви очи и вдигна уплашено поглед към мен. "Момче каква е тази снимка на турски лири тук, ти луд ли, как да пратя такова нещо към Анкара. И аз, и ти повече в Турция няма да стъпим". Аз се опитах да запазя самообладание и обясних, че нямам банкова сметка и нямаше как да покажа, че имам средства за глобата. "Абе момче, аз трийсет години в посолство работя, ама такова нещо не бях виждал. И още нещо, иди моля ти се тук на ъгъла и си направи нова паспортна снимка. С тази снимка тук, с хавлия на заден план далеч няма да стигнеш." Чак сега се загледах по внимателно в снимката, която бях направил в банята и качил в системата. На заден план наистина се виждаше зелено - черния халат на дядо. Явно цветовете не допадаха на милия човек.
Аз направих набързо моята снимка, върнах се обратно, подписах се, благодарих за баклавата и си тръгнах.
Визата
Трябваше да чакам около месец докато стане готова визата ми. През това време Елиф се печеше на плажовете, обикаляше с корабче заливите на Егейско море и ми пращаше снимки. Това разбира се ме нервираше и аз вдигнах телефона на посолството. От другата страна на линията този път беше служителката от предния път. Разказах аз моята история отново и че ми трябва визата възможно най-бързо. "Светозаре, Светозаре, аз виза дадох ли за три месеца, дадох ти. Ти отиде ли да си платиш глобата, не отиде. Само в неприятности се забъркваш. Ако искаш обади се в Анкара, те могат да ускорят процедурата." Каква Анкара, какви пет лева, извинявам се, какви пет лири. Аз турски едвам говоря, само ми остава с някакъв чиновник да се обяснявам. Ще чакам, колкото толкова.
Месец по-късно
Телефонът ми извъня. Викаха ме в посолството. Визата беше готова. Грабнах паспорта, взех едно такси и право на гишето. Познавах вече охраната на малки имена. Те мислеха, че съм журналист - почти всеки месец от началото на годината се разхождах с папка в ръка. Седнах на моята пейка и зачаках. Днес никой нямаше рожден ден и баклава ѝок. "Светозар" извика женски глас, "идвай тук". Симпатичната служителка стоеше зад гишето. "Виж сега, този път ще ти дам виза само за десет дни. Имаш само десет дни да отидеш, да си платиш глобата и да се приключи. Трети път няма да се занимавам с теб,". Няма проблем, подадох си паспорта през процепа, удари тя вътре визата, платих някаква такса от 50тина лева и понечих да си взема паспорта. "Преди да ти дам паспорта, имам още едно условие", каза тя -"Искам да видя снимка на приятелката ти, заради която си си навлякъл толкова главоболия, ако ми хареса - ще ти давам паспорта, ако ли не - няма Турция за теб", усмихна се тя. Аз извадих телефона, избрах една красива снимка и го допрях до бронираното стъкло. "За нея щом е, струва си", усмихна се тя, върна ми паспорта и каза: "Приятна почивка в Турция, и ако има нещо, знаеш къде да ни намериш".
Година по-късно с Елиф в София търсихме жената да и благодарим. За съжаление беше починала. Нека Аллах прости греховете и!
Амин!
Следва продължение в Одрин и Ерикли
Коментари
Публикуване на коментар