По пътя към свободата
Бях дал клетва в посолството, че този път ще се добера до границата с Южната ни съседка на всяка цена и ще платя наказанието си от 600лири. Автобусните компании отказваха обаче да ме вземат, защото трябваше да ме чакат на пункта, самолетите до Истанбул бяха много скъпи и на мен не ми остана нищо друго освен да звънна на майка ми. Тя имаше един малък и много верен зелен джип, който се движеше с не повече от 100км, харчеше много, но пък винаги стигаше там, където трябва. Тя също като мен, или по-скоро аз точно като нея, ама айде нейсе, много обичаше да пътува. Обадих се, казах си проблемите и зачаках. "Хм, каза тя, значи искаш да кажеш, че ти трябва транспорт до границата, и после евентуално до Одрин, за да си оправиш документите". "Да майко, и то до края на седмицата". Този път имах само десетдневна виза за след седмица и нещата не търпяха повече отлагане. "Брой ме, резервирай хотела, стягай куфара, от мен бензина" - отвърна тя и затвори.
Беше вече май месец. Елиф отдавна се беше върнала в Германия и сигурно беше и забравила за почивката си в Дидим. На мен обаче ми предстоеше едно от най-колоритните ми пътешествия на Юг.
Слънцето вече напичаше силно отгоре и първите туристи изпълваха двете ленти на автомагистрала Тракия на път към морето. Клаксони, светлини, изпреварвания, какафония! Ние обаче взехме твърдата и непоколебима позиция зад един камион с истанбулска регистрация пълен с картофи и с 90км в час се понесохме към свободата ми. Прозорците ни бяха свалени, радиото пееше тихо, а гледките на красивата ни татковина изпълваха сърцето и душата ми с радост и щастие.
Изведнъж обаче се чу вой на сирени и покрай нас преминаха набързо няколко патрулни автомобила. След има - няма още пет минути движението спря напълно. Някъде напред се чуваше още звукът на полицейските коли. Катастрофа! Очевидно идиличното ми пътуване нямаше да мине без поне още един час чакане под парещото слънце. Двете ленти бяха плътно запълнени и вдясно от нас беше останала само аварийната лента празна. Всички чакахме търпеливо. Да ама не! В дясното си огледало видях как цял конвой от коли се приближава тихомълком и се кани да изпревари задръстването. Колата пред мен зави и им препречи пътя. Нахалниците дойдоха и спряха точно до мен. Майка ми караше, така че аз си свалих прозореца и разгледах наглите шофьори. Няколко коли с черни стъкла, пълни с мъже с тъмни очила, слушалки в ушите и истанбулски регистрационни номера. О, казах си аз, комши, тая няма да я бъде. Събрах целия си речник със слова на турски език и ги подпочнах. Първо им казах, че съм полицай и че това, което те правят е забранено. Те не реагираха особено и аз се принудих да потърся по - надълбоко в моя речник нужните думи, за да ги респектирам - "пезевенк/сводник/", "ибне /пед***ст/", "гьотферен /дупедавец/", "манаф" заредих аз в равен тон. Мъжът ме погледна, каза нещо в слушалката си и вдигна прозореца си. Загледах се по-внимателно и видях, че номерата на колите са зелени. Извадих телефона си и потърсих зелени номера с истанбулска регистрация. Опс - държавни служители на турската ребуплика със специален режим на движение. Чудесно, аз бях с наказание по визовото законодателство, по милост бях взел втора виза, а на магистралата трябваше да срещна и да псувам държавни служители, най-вероятно на посолството издало ми нова виза. Мечта! Надявах се само като стигна границата да не ги срещна в онази стаичка на турска територия.
След час магистрала се отпуши и ние минахме покрай един
обърнал се камион, който беше разпилял дървен материал напреки на пътя.
Шофьорът беше жив и здрав. Ние кимнахме на полицейските служители и
отпрашихме към Турция.
КАПЪ КУЛЕ
Бавно и славно като Ориент експрес ние достигнахме до границата. От българска страна се казва Капитан Андреево, а от турска Капъ куле - в превод затворената кула. Това се отнасясаше с пълна сила за мен. Сега трябваше с чар, усмивка и 600лири в брой да отворя Високата порта и да ми махнат черния печат. Майка ми се нареди на опашката с коли и чинно зачака. Аз си знаех домашното и се отправих към граничния пункт за автобуси. Там всички слизат и минават пеша, а отзад се намира и митницата, в която аз трябваше да се представя. Гледах плахо около мен и се надявах да не срещна моите нови приятели с тъмните очила от магистралата. Слава Богу, или може би от тази страна на бариерата Слава на Алах, но от тях нямаше и следа.
Преди два месеца само се бях опитал да щурмувам безуспешно границата и вече знаех горе - долу кое къде е. Първи опит да мина границата Този път бях значително по-уверен в себе си и застанах гордо пред граничния служител. Той взе паспорта ми, погледна визата и ме попита - "Шофьор?". Българските граждани минават безпроблемно към Турция и най-често професионалните шофьори на камиони и автобуси имат нужда от работни визи. Такива като мен бяха рядкост и повечето служители не знаеха за тази процедура. С малко турски думи обясних проблема си. "Йок, бен шофьор - йок /Не съм шофьор/". В джоба си имах един лист, на който на турски Елиф ми беше написала какво да кажа, за да ме опътят на гишето, което трябва. Мъжът хвърли бегъл поглед върху текста и се засмя. Надявах се моята половинка да беше написала нещо смислено, а не примерно, приберете го този, че ми лази по нервите вече пет години и не го пускайте никога вече! Треперех и чаках. Той ми върна листа, усмихна ми се и замаха - напред, наляво, надясно, абе някъде там имало гише с надпис ВИЗА, и там трябвало да ида.
Лутах се между молдовски бусове, български туристи и колона от немски гастарбайтери. В далечината най-накрая съзрях една малка будка с надпис на лист А4 - ВИЗА. Моето място! Майка ми отдавна вече беше минала границата и аз тайно се надявах, че ме чака от другата страна на бариерата и не е вече някъде към Анталия. Човекът ми взе паспорта, погледна листа от Елиф и каза "систем проблем". Бях толкова близо до свободата и пак системата беше проблем. Зачакахме да се рестартира компютъра. От стената зад мъжът ме гледаше гордо портретът на Ататюрк. Изведнъж компютърът изръмжа и се събуди. "Ад, сояд", ме запита служителят. Той се опитваше да разбере кое е моето име и кое моето презиме. На аз никога не запомних, коя дума за кое се отнасясаше. Ако той объркаше протокола, нямаше как системата да ме освободи и всичко щеше да отиде по дяволите. Как да му обясна сега кой съм. Вдигнах очи нагоре и Бащата на нацията /Ататюрк в превод означава Бащата на Турция/ ми помогна. Казах му - Светозар е като Мустафа Кемал, а Александров като Ататюрк. Прихнахме да се смеем, той написа нещо на клавиатурата, взе ми парите и ми върна един лист. Бях свободен. Минах бързо граничния контрол и затичах към Тюркие. Малко след бариерата заварих майка ми да се пече на слънце и яде геврек! Рахат! Качихме се в колата и тръгнахме право напред!
Приключението можеше да започне!
Следва продължение!
Коментари
Публикуване на коментар