Всяка връзка започва обикновено със "случайно" запознанство на парти от общи приятели. Разговори по общи теми, разменяне на телефоните. Постепенно хората се сближават един към друг, срещат се все по-често, следват романтични вечери, кино с любовен филм, първото докосване, размяна на страстни погледи и накрая нежна целувка. След месец, два, започва връзката.
При мен нещата започнаха другояче. Запознанство в хотел насред бурно море, на кей, с въпрос от нея защо са ми криви краката. Първата ни романтична вечеря беше люпене на пресолени семки до басейна в най-голямата буря удряла Анталия последните две години. Първата ни среща беше на летището в Истанбул, където група любопитни таксиметрови шофьори ме търсеха под дърво и камък. Погледите си срещнахме до заключена будка за вестници пред терминала за пристигащи на летището в Истанбул. Ръката и хванах за първи път на задната седалка на малък автобус в задръстването на моста над Босфора. Ден по-късно се настанихме в луксозен апартамент в квартал Султан Ахмед, точно зад джамията. Закусвахме на собствената си тераса от пиле мляко и се наслаждавахме на ритъма на квартала. Очевидно първо щях да изкарам медения ни месец и после да се запознаваме. Халки не бяхме разменяли, телефони също. Важното беше, че един таксиметров шофьор ни беше дал благословията си пред една немалка група негови колеги свидетели на официална церемония на плаца пред летището. Това ми даваше право да наричам Елиф моя жена и да се представяме така пред Истанбулската общност, нищо че освен името й още нищо не знаех за нея.
***
Хапнахме на терасата вкусотиите, които си бяхме приготвили за закуска и се отдадохме на следващото ниво на нашето опознаваме. Това изискваше своето време, но ние имахме достатъчно. Навън беше жега и ние с удоволствие прекарахме предобеда си в стаята с климатика. Със следобедната молитва в пет часа решихме и ние да се покажем на света.
***
За Истанбул и двамата нищо не знаехме и тръгнахме право надолу по улицата. В далечината се виждаха чайки, бризът носеше свежест и охлаждаше страстите на милионния град. Морето не трябваше да е далече. Само до преди два дена тя беше в Германия, а аз в Анталия, само до преди седмица не знаехме един за друг, а днес вече живеехме заедно, държахме се за ръце и отивахме да вечеряме на Босфора.
Беше юни, 2016 година. По политически причини туристи почти нямаше. Улиците бяха празни, търговците вяло пиеха чай пред магазините си, полицията си почиваше на сянка. Истанбул не само ни беше отворил портата си, но ни даваше възможност да се насладим на истинската му, неподправена, автентична хубост. Беше ли това привидно спокойствие, затишие пред буря? Щеше ли 2016 година да преобърна не само нашия живот, но и живота на десетки хора в Турция. Някой пишеше световната история в този момент, и ние бяхме само прашинки върху бюрото му. Но за нас нашата история беше всичко.
Тогава още нищо не подозирахме. Държах Елиф за ръка и щастливо подскачах като малко дете между релсите на трамвая. Вървяхме към Еминоню. Беше вече почти тъмно. След няколко завоя пред нас се изправи една феерия от светлина, аромати, глъчка..... нощния живот на Истанбул ни хвърли ръкавица и ни предизвика да му се отдадем. Лодки, окъпани в светлина предлагаха рибено хлебче - "балък екмек", клатеха се нежно от вълните, търговците се надвикваха с чайките. На пристанището в цялата си мощ и прелест пристигаха фериботите от азиатската част, отваряха вратите си и пускаха пред очите ни десетки хора, които като мравки плъзваха по пътя си. Театърът вдигна завесата си и ни представи най-красите кулиси, за които всеки режисьор би си мечтал. Актьорите този път бяхме ние. Представлението беше започнало.
 | |||
| Еминоню вечер и корабчетата с рибено хлебче - "Балък екмек | " |
До пристанището, точно до кея, имаше малко кафене с масички. Морето беше толкова близо и бурно, че хвърляше пръски по масите. Бях вече четири дена в Истанбул, а още не бях пил чай с курабийки. Времето ми беше обявило война, но ето че постепенно си завземах териториите обратно.
- Хайде, аз каня, казах аз, дръпнах един стол, избърсах го от водата и направих жест с ръка на Елиф да седне. Бях на Златния рог. Само в учебниците по история бях за чел него, а ето ме днес, тук с една прекрасна жена на следобеден кеф с май.
Още преди да се настаним вече до нас застана безупречно облечен сервитьор.
- Хошкаделниз /Добре дошли на турски/, Ефендим! - той държеше тефтерчето си и вяло гледаше някъде към небето.
- Ики чай, лютфен ве бир табаа курабие - два чая и чиния с курабийки, поръча Елиф.
Седяхме и се гледахме. Какво се случваше. Всичко беше толкова нереално. Какво можеше да кажеш, как да започнеш разговор, за какво да си говориш. Ами ти този човек не го познаваш. Крясъците на чайките и сирената на ферибота разбиваха неловкото мълчание, вълните пръскаха косите на Елиф, които светеха в оранжева светлина от залеза над джамията. Чувство на безпомощност ме обземаше. Усещах, че започвах да се влюбвам.
- Ики чай ефендим, гласът на сервитьора ме сепна и той сложи по една чинийка с чашка чай отгоре и няколко курабийки пред нас, Айфиет олсун - добър апетит на турски език. Толкова беше бърз, че даже не можах да разбера кога дойде и кога си тръгна.
Засърбах си чая и гледах Елиф. Почти си изгорих устата, но бях решен да я оставя тя да започне разговора. Тя трябваше да заговори първа! Исках тя да реши за какво да си говорим - за нас... беше твърдо рано, та ние нямахме и 24часа заедно, за общи приказки беше прекалено неловко.
- Зарко, изведнъж след третото ми опарване тя проби неловкото мълчание, знаеш ли за какво си мисля? За Бога Елиф, аз не знаех на колко години си, къде живееш и с какво се занимаваш, а ти ме питаш дали знам за какво си мислиш. Надявах се да ми благодари за добрата организация на нашето пътуване в Истанбул, да ми разкрие чувствата си, да ми разкаже нещо за себе си. Тръпнех в очакване на някой комплимент или доверяване на интимни и съкровени тайни.
- Зарко, аз много мислех, как да ти го кажа, но няма по - подходящ момент. О, беше ли започнала и тя да се влюбва в мен, ръцете ми трепереха, чашката чай се разлюля и добави няколко лекета към вече мократа ми тениска. Седях гордо и чаках най-голямото признание за един мъж, признанието на една жена в любов към него . - Зарко, продължи тя, Зарко ти като си прибереш в Германия на всяка цена трябва да си потърсиш работа и да си завършиш висшето образование.
Чайка да ме беше нацвъкала, фериботът да ме беше бутнал, шамар да ми беше забила, пак щеше да е по-добре. Седях и не вярвах на ушите си, бяхме на може би най-романтичното място на света Златния рог, Истанбул ни принадлежеше, имахме жилище като султански принцове, а тя за какво говореше. Гледахме се право в очите.
Аз не издържах, станах и ударих по масата. Чашките чай подскочиха, курабийките се разпиляха по земята, хората в заведението се обърнаха към нас, рибарите откъснаха за миг поглед от плувките си, заптиетата спряха с колата до нас. Насред Еминоню, в целия си ръст пред поне хиляда човека аз се изпъчих и с цялата си българска гордост казах.
- Виж какво, много те харесвам, може би дори съм луд по теб, но ако още един път точно тук ми споменеш нещо за Германия, учене и работа, хващам те и със все стола ти ще те изхвърля точно тук в морето при скалите, и за Бога тези хора ще са ми свидетели.
Елиф не очакваше такава реакция. Гледаше ме с широко отворени очи и само каза.
- Била съм с много мъже на среща на какви ли не места, но никой досега не е искал да ме изхвърля на първа среща в морето. Знаеш ли какво Зарко и аз много те харесвам. - Стана, остави 20 лири на масата, усмихна се на хората, които ни зяпаха, хвана ме за ръка и ме целуна. Сервитьорът събра курабийките от земята, взе парите, погледна ме и само промълви Късмет олум, късмет мой синко.
Ходжата запя своята песен, а ние тръгнехме из нощните сокаци на Истанбул.
Коментари
Публикуване на коментар