След като бях постигнал целта си и държах в ръцете си, това за което се бях борил последните седем дена, се успокоих. Сърцето ми спря да бие като лудо, струйките пот спряха да текат. Отпуснах хвата си около врата на Елиф и тя можа да си поеме въздух. Отстъпих назад и се огледах. Беше облечена в син гащеризон, косата си беше вързала на две плитки, на врата й висеше фотоапарат, а до нея на земята стоеше неголям куфар. Класическа немска туристка. До тук всичко съвпадаше с представата ми за нея. Но какво правеха тези мъже около нас, кои бяха те и защо ни ръкопляскаха. Озъртах се около мен и не видях скрита камера, под краката ми нямаше червен килим, а само няколко нервно стъпкани фаса. Фамилията на Елиф ли беше дошла да ме огледа, трябваше сега да падна на крака и да поискам ръката й от малкия мустакат господин? Откъде той знаеше името ми? Какво се случваше?
 | |
| Стоянката на такситата 6 години по-късно |
- Това е Зарко, каза Елиф на турски и всички се засмяха.
- Знаем, отговориха на развален немски те и ме гледаха от глава до пети, като че ли бях агне на пазара преди Гергьовден.
Малкият мустакат приятел застана между нас, държеше ни за ръце и гледаше ту мене, ту нея. Оставаше отнякъде да се появи имамът и аз вече можеше да се броя оженен.
- Елиф, най - накрая промълви той, знаеш ли какво, този младеж и аз бих чакал на летището до последно. Той дръпна куфара от ръцете на Елиф, хвърли го в багажното и ни подкани с ръка да се качваме.
Вътре вече седяха хора и на мен ми стана ясно, че това беше шофьор на трансферните бусчета, които събират туристите от летището и ги карат по хотелите срещу определена фиксирана предварително такса. Но как той ми знаеше името? Откъде знаеше името на хотела където ни кара?
Седнах до Елиф на една двойна седалка и поисках да знам истината.
Тя се засмя и започна да ми я разказва.
- Значи Зарко, кацам си аз на летището, взимам си куфара и излизам отпред да те чакам както се бяхме разбрали. Не минаха и пет минути и до мен се приближиха няколко мъже, единият от които е този, който сега ни кара и ме заговори.
Диалогът е протекъл по нейни спомени горе - долу така:
- Дъще, добре дошла в Турция? Да ти предложим такси до града.
- Не, благодаря, аз чакам един мой приятел, да дойде да ме вземе.
- А, добре, ама той кола има ли? Как ще дойде?
- Не, няма, той сега е в автобуса и идва насам, аз ще го изчакам.
- Дъще, какъв е този мъж без кола, от Истанбул ли е?
- Не само, че не е от Истанбул, ама и не е турчин, троснала се Елиф, по начин, по който може само тя да го прави, когато някой влиза прекалено навътре в личното и пространство. Това определено повдигнало интереса на околните и към разговора им се присъединили и други шофьори, които убивали следобедната скука наблизо.
- Как така не е турчин? Ти си туркиня. Той какъв е тогава? - опитвали се да разберат всички.
- Българин е! От София. - Това вече не само качил интересът към нея, но внесло и значително напрежение в разговора им. Турците, макар и сравнително толерантни хора, не обичат някой от друг етнос, камо ли друга религия, да взимат техните момичета за свои жени. Особено в Истанбул, под носа им.
- Как така, българин чакаш дъще. Ти луда ли си. Ела ще ти намерим най-красивия мъж в Истанбул за тебе, качи се само с някой от нас в таксито. Право в най-хубавия хотел ще отидем, в най-хубавите ресторанти ще ядеш и утре ще си избереш, който от тях искаш. Аз и в моята рода имам момчета за женене. Остави го тоя българин. Изобщо, ти от къде го познаваш? - мъжете се надпреварвали, кой да направи най-доброто предложение на Елиф.
- От хотела в Анталия, там се запознахме, преди три дена и престани да ми предлагаш твоите момчета и хотели. Аз ще стоя тук и ще го чакам точно до 16.00ч и съм сигурна, че той ще дойде.Ако не дойде, се обръщам и се качвам за самолета за Самсун и отивам при майка ми. Елиф твърдо държала позицията си и не искала и да чуе да се качва по разни таксита и да ходи на сгледи на млади и напети пък били те и много богати турски ергени. Този факт разбира се вдигаше моето самочувствие до небесата, но аз се преструвах, че за мен това не е нищо ново.
- Добре тогава обади му се, предложил някой от групата. Нека ти каже, че идва, ние сама няма да те оставим тук. Щом ти каже къде е, ние си тръгваме. Елиф нямаше моя номер, както и аз нейния, затова само им отговорила.
- Негов номер нямам, но знам едно със сигурност - той е тук, сега, в момента на летището и ме търси. Не знам дали тя е усещала моята енергия в този момент, но по мои спомени, по това време, аз съм се намирал на етажа над нея и съм се опитвал да предредя цялата опашка, за да влезна вътре и да я намеря.
Оживлението в групата нараствало във всеки един момент. Донесли на Елиф кафе и вода, предложили и столче, за да седне. Тези хора, които са видяли не една и друга съдба на това летище били твърдо решени да помогнат на Елиф. Към групата се присъединявали все повече шофьори, които искали да видят, аджеба как изглежда този младеж и дали ще се появи. Неловкото мълчание било прекъснато от най-стария от групата, моят спасител с хубавия мустак.
- Виж какво, не ми се вярва той да дойде. Такива като него само ви лъжат вас по хотелите. Но ти не ми изглеждаш глупава жена. Ако той е тук на летището, то ние всички тук ще тръгнем сега да го търсим, и аз ти обещавам, че лично аз ще ти го доведа за ръка . Знаеш ли поне как се казва той.
-Зарко Александров се казва той, а вие имате точно пет минути, за да го намерите.
Той накъсал на парчета един кашон и накарал Елиф да напише на всяко от тях моето име. После раздал надписите и пратил колегите си из цялата сграда на летището да ме търсят. Тоалетни, магазини, митница, полиция - всеки имал ясен периметър, който трябвало да претърси, за да ме намерят. Всеки от тях взел неговото парче и влязъл вътре в сградата.
Малко преди 16.00, докато съм гледал как часовникът отброява последните секунди, малкият мустакат господин ме беше намерил и хванал за ръка, точно както беше дал дума на Елиф. Няколко минути по-късно вече мълвата, че аз съм се появил се беше разнесла из летището, тревогата беше отменена и ние всички стояхме отпред.
Все още има места на този свят, където мъжката дума значи всичко. Истанбул е едно от тях!
****
Аз слушах нейната история и гледах през прозореца залеза над Босфора. Нейните думи ми бяха възвърнали решителността. Исках да играя до край. Вдигнах поглед от вълните на Черно море, обърнах се към нея и поставих ръката си върху коляното. Ако тя я отместеше настрана, то всичко спираше дотук.
Тя ме погледна, усмихна се, сложи нейната отгоре и ми каза, ти наистина имаш много късмет!
Някъде в далечината ходжата запя. Истанбул беше отворил своите порти за мен и ми беше дал това, за което аз мъжки се бях борил три дена - любовта. От мен зависеше да не я пусна да си ходи.
Коментари
Публикуване на коментар