Държах ръката на Елиф и гледах през прозореца Босфора. Покрай нас мина отново автобусът към летището. Само преди по-малко от час седях в този автобус от другата страна на мантинелата и пътувах в обратната посока. Дори ако се напрегнах имах чувството, че мога да се видя как стоя подпрян на прозореца, вода тече от мен, а аз гледам в празното пространство пред себе си и се състезавам с времето. Някакви тридесет минути разлика, а вече животът изглеждаше по-друг начин.
Задръстването беше вече станало още по-голямо и ние едва пъплехме по горещия асфалт. Какво ли ме очакваше? Чувствах се като в компютърна игра, където съм минал първо ниво и отивам сега на второто. Предизвикателствата стават по-големи, враговете по-трудни за побеждаване и залогът по-голям. Ако тук сгрешах, губех всичко и трябваше да се върна от начало. Само че в тази игра няма ново начало. Не исках. Премислях всеки мой ход, мое изречение, мое предложение. Исках да показвам, че аз контролирам положението и че от тук натам аз определям правилата на играта. Дали?
Не мина и час и шофьорът паркира пред същата стъклена врата, където аз само преди три дена бях влязъл да си взема стаята. Свали ни багажа, прегърна ни, усмихна се и ни пожела "Сизе късмет", по-късно разбрах, че този път беше пожелал на нас двамата късмет. Обърна се, качи се и си продължи с курса по другите хотели.
Елиф поиска да изпуши една цигара и да разгледа обстановката. Около нас имаше малка сладкарница, магазинче за хранителни стоки, полицейски участък и един много малък и красив парк. Накратко й обясних в коя сграда щяхме да бъдем и кой беше нашият прозорец. Оставаше само да разбера, щеше ли тя да иска да сме заедно или щеше да си вземе своя стая? До тук бяха моите опити да контролирам положението.
 |
| Хотелът ни - паметник на културата |
Тя хвърли фаса на земята, стъпка го, после го вдигна с ръка и занесе до най-близкото кошче. Харесвам детайлите в поведението на хората, които идват от един по-подреден свят.
- Айде, оп - каза тя и отвори вратата - и Зарко, да не забравиш куфара. Изгледах я лошо, но пък аз съм джентълмен и не смятам, че една жена след 3 часов полет и 2 часово пътуване с автобус трябва сама да носи багажа си. Тогава още не подозирах, че щях да разнасям този куфар след нея следващите 6 години на знайни и незнайни кътчета из Европа и света. Тогава още не знаех, че тази компютърна игра нямаше последно ниво или превъртане. Или я играеш или излизаш. Вдигнах куфара и я последвах.
****
Дениз ни посрещна с онази лукава и мазна усмивка, която още тогава не харесвах, но трябваше да го търпя. По своему беше любезен и готов да помогне, но дългите години работа като рецепционист го бяха направили твърде сервилен.
- Добре дошли, заповядайте седнете. - той стана, подаде ръката си на Елиф и се представи - Аз съм Дениз, приятно ми е. Зарко ми каза че чака свой приятел. Аз бях сигурен, че ще е някоя красива жена. Желаете ли да ползвате стая или ще останете със Зарко?
Трябваше да призная, че макар и мазен и лукав, Дениз работеше точно в посоката, която исках. Нямах никакво намерение да спя отделно от Елиф. Стоях изправен пред рецепцията като пред съдийска скамейка и чаках своята присъда. Елиф ме гледаше и премисляше нейното решение. Според мен отдавна знаеше, какво ще се случи следващите дни, но пък защо да не си поиграе още малко с мен. Нима не е най-сладко да си хапнеш като си прегладнял? Аз по своему се правех, че за мен няма никакво значение какво тя ще реши. Дениз се беше вече облегнал на своя стол и гледаше този спектакъл с интерес. Горе - долу му бях разказвал за какво става въпрос и определено беше заинтригуван как ще се развие мини сериала от тук нататък.
- Заповядай, това ми е паспорта, регистрирай ме при Зарко, но ми пази една стая. Ако нещо не ми хареса как той се държи с мен, ще дойда и ще ме преместиш. - тя подаде паспорта си и пари в брой и доплати разликата в цената за втори човек. - След три дена, ще дойда и ще ти кажа дали ще си тръгвам или ще остана още.
Присъдата беше обявена. Имах пробен период от три дена, в които трябваше да дам най-доброто от себе си, за да продължи играта. Аз нямах нужда от три дена, аз самия си бях сложил срок от 24 часа, в които да стане ясно имаше ли смисъл тази игра или беше просто летен флирт. Нямах намерението да си губя времето с краткотрайни интриги и сезонни връзки. В Берлин се бях забавлявал достатъчно преди да тръгна към Турция и се бях заситил от глупави и дребни игрички.
***
Качихме си в стаята и показах на Елиф стаята. В средата имаше огромно легло, до него голяма баня, кухненски бокс, малка тоалетна и една много странна ниша, в която човек можеше само да пропълзи, за да попадне в едно неголямо помещение. Оставих куфара на земята и легнах на леглото. Тя се усмихна, взе една кърпа от леглото и влезе да се изкъпе.
След по-малко от десетина минути тя излезе от банята. Мокрите коси падаха върху раменете й. Гледах я право в очите. Минаха няколко неловки секунди. После спуснах поглед надолу.....
Спомням си само, че когато излезнахме от хотела, ходжата беше пял поне три пъти, магазините вече не работеха и по улиците нямаше никой. Само луната давеше светлините си във водите на Босфора. Някъде далеч се чуваше кукумявка. Беше полунощ. Седяхме на пейка в парка. Беше полунощ!
Играта беше започнала. Следваща глава
 |
| Kadirgi Park денем |
Коментари
Публикуване на коментар