Точно зад джамията Султан Ахмед се намираха малки улички със стари къщи. Закриволичих из масички и столчета, сложени на тротоара. Беше вече около 11часа и хората бяха напълнили кафенетата, играеха табла, пиеха чай и говореха на висок глас. Тук някъде според табелите на улицата трябваше да се намира и моят апартамент. Според описанието стая, с хол и баня, в къща паметник на културата. Можеше да е навсякъде. Полутах се още малко и накрая попитах в едно от кафенетата. Въпреки, че им прекъснах играта на табла, мъжете бяха много отзивчиви и ме упътиха към една врата.
Почуках и влязох. Вътре зад един компютър в костюм с папионка седеше младо момче, което се изправи и ме поздрави!
- Гуд морнинг, сър! /Good mornig, Sir/
За Бога, аз миришех на дюнер с чесън, бях мръсен, по бански, джапанки и далеч не приличах на английски благородник. За сметка на това обаче можех да говоря английски.
- Ай ем мистър Александров, казах аз, като че ли току - що слизах от самолета от Лондон, а не бях прекарал вече над 24 часа в път приклещен между брадати мъже и кори с яйца, прекосявайки половин Турция. - I have a reservation here. An Apartment.
Младежът ме покани да седна на кожено канапе, предложи ми чай и седна на компютъра. Постепенно почнах отново да се чувствам като на почивка.
- Yes, come with me, I found you in the system! You should come later to check in with your passport, my boss is not there. /Елате с мен, намерих ви в системата, само ще ви помоля по-късно да дойдете с паспорта си, моят шеф в момента не е тук./
Изобщо и не възразих на тази покана. Колкото по-скоро стигнех до баня и легло, толкова по-добре щеше да е за мен, пък може би и за него. Жилището се намираше от другата страна на улицата и представляваше триетажна сграда паметник на културата. Имах чувството, че се връщам в годините на Османската империя, малко преди да се разпадне. Портата беше от масивно дърво, капаците на прозорците от дърво, вътре беше безупречно чисто и миришеше приятно. Качихме се по стълбите и на последния етаж на къщата, той отключи малка врата и ме покани в малко, изключително луксозно помещение. Стените бяха с тапети, банята безупречна, леглото голямо, а на стената беше разположен голям телевизор. Това беше много повече отколкото очаквах и имах нужда, благодарих му и му казах, че скоро ще сляза да си дам паспорта. Той кимна, получи от мен една банкнота от 10лири, тогава около 3 евро и затвори вратата. Аз приседнах на ръба на леглото и още не вярвах, че съм в Истанбул. Та аз преди месец, напуснах офиса в Берлин и отидох уж само за седмица на почивка в Анталия! Като че ли това беше в друг мой живот.
***
Събудих се от ходжата. Погледнах си часовника на телефона. Беше вече 17часа. Както бях приседнал на леглото, така и бях заспал. Времето не работеше за мен. Трябваше да пиша на Елиф, че вече съм организирал жилището и да чакам какви са другите желания на принцесата, за да пристане на султана. Отворих малкия лаптоп, който носих с мен още от Берлин, влязох в профила си и изпратих съобщение. Треперех! Бях ли изтървал вече следата, или играта само ставаше по-напрегната. На дисплея се появиха няколко точки....Някой ми пишеше отсреща.
- Къде беше, трябваше да пишеш до 12часа, още един път и си извън играта.
Не съм от хората, които се оправдават, особено на непознати, но в случая нещо ме караше да играя по правилата. Имах чувството, че можех да излеза по-всяко време. Тогава още не подозирах, че това беше точно толкова вярно, колкото и клетвата на пушача, че ако реши може още утре да ги спре. Някой беше написал отдавна сценария, даваше ми чувството, че аз съм ловецът, но аз бях гоненият без да подозирам.
- Бях заспал, хотелът е ок. Ще ти пратя линк с адреса, разгледай го и ми пиши дали ти харесва, написах аз набързо, търкайки очи. - Не ми давай зор, и аз съм човек, допълних аз, удряйки ядосано по клавиатурата. Този път не чаках дълго. Точките се появиха отново и аз зачаках моята присъда. Борбата за надмощие беше вече започнала, а ние още не се бяхме срещнали на живо.
- Виж сега, или ще правиш това, което аз ти казвам, или няма смисъл след два дена да идваш на летището. Сега иди на рецепция и ми запази и стая на мен, може да е до твоята, с голяма баня и балкон. Не си прави илюзии и надежди. Аз определям какво ще се случва. Довечера, до 22часа, чакам да си ми писал какво си направил. Времето ти тече, по-добре тръгвай.
Аз затворих лаптопа и станах от леглото. Намирах се сам в стая в 20млн град, никой не знаеше къде съм, а аз следвах разпореждания от дисплея на малък лаптоп. Едно грешно движение, една невярна преценка и можех много да закъсам. Тъй като съм стигал вече два пъти дъното нищо не ме плашеше. Бяха ме гонели от хотели, бях спал по пейки и в хостели с наркотрафиканти и бандити, бяха ме ограбвали, бях се бил, бях пътувал нелегално не един и дваж. Чувствах се готов за нова авантюра. Който иска да се бие в Истанбул трябва да е готов да плати цената. Това качваше адреналина ми. Взех бърз душ, метнах една нова фланела отгоре, други панталони нямах, намерих си паспорта и слезнох по стълбите.
****
На рецепцията седеше пълничък, мазен и усмихнат турчин. Беше по фанела и космите му се подаваха от яката. Нямаше следа от маниерите на младото момче.
-А, мистър Александров, седнете тук. Чаках ви, подаде ми той ръка и ме покани да седна. - Тий? Чай? Ръката му беше потна, усмивката зле преиграна, а космите повече дори от моите. Не го харесах. Тогава още не предполагах, че само шест месеца по късно ще седя на този диван пред него отново и той ще трябва да решава съдбата ми дали да спя в затвора или при него. На затова после. - Аз съм Дениз, добави той.
- Аз съм Александров, но можеш да ме наричаш Зарко. Аз съм от България, няма нужда от тези официалности комшу. Той се засмя на думата комшу и това счупи леда между нас.
Виж какво, трябва ми стая, до моята за след два дена. Чакам приятел, без да изпадам в подробности обясних аз. Той се засмя, намигна ми и каза, приятел а? Думата на английски friend не издава пола и аз не се чувствах длъжен да давам допълнителни обяснения за моите намерения. Колкото по-малко хора знаеха за какво става въпрос толкова по-сигурно се чувствах аз.
Дадохме си паспорта, платих за две нощувки и се разбрахме да ми запази стая. Казах му обаче, че ако на моя приятел му хареса моята стая може и да остане при мен. Той ми намигна само и каза:
- Чакаш момиче, нали. Няма проблем. Знам за какво става въпрос. Ако искаш, виждаш ли този Мерцедес Бус отпред, ще изпратя нашият шофьор да я вземе. Ти ще си седиш в стаята. Очевидно моят нов приятел Дениз го беше играл този филм не един път и беше направил цял бизнес около това. Много по-късно щях да разбера, че той не само беше направил бизнес от това, той беше един от мръсните играчи в най-древната професия само че от мъжки пол. Към момента това не ме вълнуваше особено. Аз му благодарих, взех и паспорта и излезнох да се разходя. Стаята беше подсигурена, транспортът също. Последната задача беше да проуча квартала дали е сигурен и къде може да се хапва на закуска и вечеря. Беше вече 20ч и имах само два часа време преди да трябва да пиша отчета.
****
Йени капъ - YENI KAPI
Инстинктивно тръгнах по улицата надолу. Жегата беше вече минала и нямаше столче, камък или кашон по пътя, на който да не седеше човек и да пие чай. Търговците подканваха минувачите да купуват стоката преди да затворят, зарове за табла хвърчаха между чаши за чай, млади момчета търчаха с подноси с чай, други с по-малко късмет бутаха колички със събрани от боклука пластмасови бутилки. Аз се скитах напред - назад, докато не попаднах на малко площадче. Около мен имаше само черни мъже и жени. От турската идилия позната ми от някой и друг филм нямаше и следа. На където и да погледнах покрай бордюра стояха десетки жени, предимно черни, и ме гледаха. Беше вече станало тъмно и аз в началото не знаех какво се случва. Постепенно забелязах, че мъже спираха, заговаряха някои от тях и отиваха в близките хотели. Бях попаднал на улицата на платената любов. Бях виждал и преди в България вечерно време тук там по някоя дама, но това тук беше нещо грандиозно. Това бяха поне 200жени, подредени като по конец, от тънки до дебели, от млади до стари, от красиви до по-малко привлекателни. В друга ситуация може би щях поне да си поприказвам с някои от тях, но аз трябваше да се прибирам. Времето напредваше, а аз бях решил да играя играта до край.
***
Седнах на леглото, отворих лаптопа и написах:
- Хей, как си? Всичко е ок при мен. Намерих стая, ще изпратя личния шофьор с новия Мерцедес да те вземе от летището. Ти кацаш на азиатската част, а това са 65км през Босфора, аз няма са ориентирам. Ще те чакам в хотела.
Някой прочете съобщението ми, но не ми отговори. Беше минало 22ч. Очевидно играта на нерви започваше отново. Оставих лаптопа и си легнах. До среднощите не мигнах повече.
***
Събудих се от ходжата в 5 сутринта. Бях заспал по дрехи на леглото. До мен на лаптопа мигаше нещо. Бях получил съобщение.
- Още в хотела ти бях казала, или идваш лично да ме вземеш от летището и да ми носиш куфара, или утре няма нужда да идваш. В 14.30 кацам, взимам си куфара, в 15.00 излизам отпред да пуша. До 16часа имаш време да дойдеш. След това се чекирам за следващия полет. В родния ми град няма как да дойдеш, а и не те съветвам. Там правилата са други. Помисли си добре. До утре. Елиф
Побеснях. Удрях по леглото, ругаех, хвърлих си лап топа на земята. За каква се мислеше пък тази. Аз пропътувах 800км, наех луксозен хотел в топ квартал на Истанбул, организирах частен трансфер и тя пак не е доволна. Ако исках можех да си взема кредитната карта и да ида на края на улицата и до другата сутрин да се затворя с колкото жени си искам в една хотелска стая и да не излизам докато ни ми свършат парите или силите. Бях вече започнал играта, исках да я докарам докрай. Вдигнах лап топа от земята, взех си якето и излезнах на улицата.
Следва продължение
Коментари
Публикуване на коментар