Повече не излязох от стаята. Трябваше да взема решение. Да продължа да играя по правилата или да оставя всичко както е било и да се правя, че нищо не се е случило. Бях стигнал обаче твърде далеч. Бях твърдо решен да довърша започнатото. Интуицията ми казваше, че трябва да продължа.
Беше 2ри юни. Около 12часа. Някъде в България виеха сирени в памет на загиналите в борбата за освобождението на нашия народ от Османско иго. Около 120години по-късно аз бях паднал отново в плен. Доброволно. Но по един свой си начин това ми харесваше. Знаех, че любовта не познава цвят на кожата, религия, възраст, дори пол. Глупостта обаче също. Чудех се, глупав ли бях или влюбен.
Лежах на леглото като парализиран, до мен беше лаптопът. Чувствах се като мишка в капан. Бях бесен, но и заинтригуван. Новини нямаше. Самолетът беше вече излетял от Карлсруе. Топката беше в мен. Трябваше само да реша дали ще играя или ще я върна.
***
Летище Сабиха Гьокче е разположено на азиатската част на Турция. Това е по-малкото от двете летища в Турция. За да се стигне до там трябва да се вземе автобус от площад Таксим и да се прекоси града напряко, после през моста над Босфора и от другата страна някъде там трябваше след около 3 часа да се приземи Елиф.
12.00ч. - 4 часа преди срещата
Излязох от стаята си и се отправих към метрото на Йени Капъ. От трябваше да стигна до площад Таксим и да търся ХАВА БУС, летищния автобус. Вече минаваше обед, а аз още не бях сложил нищо в устата си. От момичетата, които бях видял предния ден нямаше и следа. На входа на метрото седеше младеж и продаваше диня на парчета. Слънцето напичаше и при вида на розовия плод не издържах и поисках да си купя. Младежът ми поиска 5лири за резан диня. 1,50евро за няколко хапки ми се видяха твърде скъпи и започнах да се пазаря. Аз казвам 3 той 4, накрая така и не се разбрахме. Не стига, че бях бесен, но останах гладен и жаден. Едно не много добро начало на деня, но запазих своята чест, която от няколко дни определено минаваше през доста голямо изпитание.
12.15 - 3.30ч преди срещата
Пазарлъкът и мотането около карпуза ми костваха 10тина минути и аз изпуснах метрото за Таксим. Потях се, бях гладен и се чувствах като в онези филми, където на героят му върви обратно броене преди някъде в града да избухне бомба, а хитър терорист само му звъни на всеки 2 часа и му дава нови инструкции. Напрежението растеше. Времето в такъв огромен град е враг.
12.30ч. Стоях на перона и нервно потропвах от крак на крак. Накрая дойде и моето влакче и аз се метнах вътре. Около мен беше пълно с хора, които отиваха на работа в костюми и доста ученици, които се връщаха от училище. Аз бях с дълги руси коси, изгорял от слънцето в Анталия и по джапанки. Всички ме гледаха и си мислеха, че съм объркал трансферното бусче до плажа с метрото в Истанбул. Това си мислех и аз, гордо се бях хванал за една халка точно пред вратата, гледах картата на линиите и се държах, като че ли цял живот само това съм правил. До Таксим имаше около 15-20тина минути път. Времето вече беше почнало да ме притиска. В 13.00 часа трябваше да хвана автобуса за летището, който по план трябваше за около час и нещо да ме закара до летището. Според картата на около 10минути пеша от метрото трябваше да го намеря. Всичко вървеше по план, но това беше моят план. Истанбул имаше своя. Скоро трябваше отново да разбера, че правилата на играта в този град са други.
12.50ч.
Извърчах от метрото и се опитах да се затичам. Не се опитвайте! В станцията беше пълно с хора и единственият начин за придвижване беше всички да го правим заедно. Истанбул е град със свой ритъм. Той те поглъща и поставя на колена. Ти трябва да дишаш, да се движиш и правиш това, което този град ти позволи. Почна да ми става ясно, че или трябва да стана част от този организъм или той щеше да ме отхвърли. Вече се бях подчинил на любовта, сега капитулирах пред един град. Чувствах се слаб и объркан. Вървях като хипнотизиран с тълпата. Изведнъж пред мен се озова цял оркестър, който свиреше турски любовни балади. Седнах на стълбището пред тях и се заслушах. Имах нужда от няколко минути спокойствие, нещо което да ми даде вяра и увереност в този кошер. Нещо, което да ми подскаже дали бях на прав път. Шумът от хилядите хора заглъхна пред романтиката на музиката. Не виждах вече хората, не чувах влаковете, певицата ме гледаше право в очите и пееше. Искаше да ми каже нещо, което тогава не разбирах. Тя не просто пееше, тя ме гледаше право в очите и ми говореше. Една песен, втора песен, трета песен. Тя не откъсваше поглед от мен и не спираше. Оркестърът само засилваше ритъмът. Усещах как силата почна да влиза в мен. За миг нямаше други хора освен мен и нея. Сигурно така се чувстват спортистите, когато публиката не спира до последен дъх да ги подкрепя докато не станат отново на крака и не продължат. Почувствах се на точното място и в правилното време. Откъснах поглед и тръгнах да ставам. И всичко това щеше да приключи като в турска любовна драма, ако в този момент не получих тъп удар по главата.
***
Един дядо не ме беше видял, че седя в ъгъла на стълбището, беше се спънал в мен и заедно с няколко плика с покупки се беше стоварил върху ми. Аз седях в ъгъла на стълбището на метрото при Таксим, държах един турски дядо в скута си, а кашкавал, сирене и маслините се пилееха около нас. Оркестърът беше спрял да свири и от романтиката нямаше и следа. Станахме и двамата, помогнах му криво ляво да си вземе нещата от пода и се затичах към изхода. Бях по-решителен от всякога. Пред мен още стоеше образът на певицата от подлеза, в ушите ми звучеше музиката, а в главата ми се въртяха мисли, че аз ще успея да победя Истанбул и да си взема това, за което бях дошъл - Елиф.
Таксим
Таксим е един доста голям площад в европейската част на Истанбул. Той е политическа арена на много знакови събития от новата история на модерна Турция. Днес точно в центъра на тази арена се намирах аз. Не знам какво трябваше да има на този ден, но около мен имаше поне 500 полицаи. Всички стояха със шлемове и щитове, зад метални заграждения и ме гледаха право в очите. Бях обграден от всякъде. Чувствах се като гладиатор в древен Рим. Чаках само отнякъде да пуснат лъвовете. На площада нямаше жива душа. Трябваше някак си да пробия този кордон, за да стигна до автобуса. Поредното препятствие. В мюсюлманския свят има традиция, когато младоженецът тръгне по пътя към булката пред колата му да се слагат препятствия. Почва се от най-малките, които си хвърлят колелата пред колата и просят пари от младоженеца до цели камиони, които препречват пътя на кортежа и кандидат жениха си откупува от всеки следващ булката. Днес майката на Елиф имах чувството, че беше пратила целия полицейски участък на Истанбул, за да спаси дъщеря си от мен. Очевидно с пари нямаше да мога да ги купя, затова реших опитам с чар, турски език и жестономичен превод. Приближих се до един господин, който си беше свалил шлема, застанах пред него и започнах да говоря и махам с ръце. Казвах отобус, Сабиха Гьокче, после разпервах ръце и почвах да се клатя наляво и надясно все едно съм самолет. Човекът ме гледаше и дори не мърдаше. Това ме мотивира още повече аз казах "пилот" и започнах да бръмча с уста и да махам още по-силно с ръце. Гледката сигурно е била интересна. 2ри юни, жега, Таксим, празен площад, 500 полицаи и аз Зарко в центъра твърдя че съм пилот, въртя се в кръг и махам с ръце. Една ръка ме извади от транса. Някой ме беше хванал за рамото. Мустакатият полицай се смееше и говореше по радиостанцията нещо. В далечината от едно полицейско камионче се отвори задната врата и към мен се запътиха още двама, още по-добре екипирани служители на реда. "Йок, йок" почнах да викам аз, и се опитвах да се отскубна от хвата му. Рамото ми беше изтръпнало, около мен нямаше други хора, а двама канари се приближаваха към мен. Колегите му дойдоха до мен и вместо да ми сложат белезници на някакъв много развален английски ми казаха, че не са от Истанбул и не знаят къде е ХАВА БУС. Посочиха ми близкия дюнер и ме пратиха да питам там. Мустакатият ми приятел ме пусна, усмихна се и ми пожела "късмет, аби".
Благодарих му и изтичах до магазина за кебап. Стомахът ми беше празен, слънцето напичаше отгоре и в момента, в който видях шишовете със сочно месо, разбрах... ще си взема дюнер. Поръчах си един с прясно изцеден портокалов сок и седнах вътре под климатика. Свежият въздух духаше право в лицето ми, усещах се като боксьор, легнал на пода, а треньорът стои над него и размахва кърпата. Приятен господин ме обслужи на моята маса. Чаша сок и мазен кебап - точното нещо. Изведнъж видях часовника зад главата му. 13 часа. Автобусът беше на път да тръгне. Станах и просто извиках Hava Bus. Хората се обърнаха към мен и ме помислиха за луд. Магазинерът се приближи до мен и ме погледна втренчено. Хава автобус, изкрещях му отново в лицето. Сабиха Гьокче. Големият мъж, каза Тамам (на турски за добре), двете му ръце взеха стъклената чаша с портокалов сок и чинията ми с дюнера, пресипаха сока от стъклената чаша в пластмасова, за да мога да си го взема с мен, опаковаха моята порция дюнер в пластмасова кутия възможно най-бързо, натика ми всичко в ръцете и се провикна. Мустафа, чабук, гел - Мустафа ела бързо. Дюнерджията, хвърли ножа си за кебап, обърна се, хвана ме за ръката и хукна с мен към площада. Трябваше лично да ме закара до автобуса. Едва направихме няколко крачки навън и видях автобуса, който зави зад завоя точно до мен и изчезна. Строполих се на улицата, торбата с храна падна до мен. Последните три дни не бях бил толкова близо до целта си.
Коментари
Публикуване на коментар