Мустафа ми помогна да стана. Взех си пликчето с храната. Той ме подхвана под ръка, пресякохме площада и намерихме спирката на автобуса. Следващият вече чакаше. Около него насядали на чантите си дремеха туристи от цял свят. Бях единственият без багаж. Часът вече беше 13.30, автобусът трябваше да потегли след около половин час. Ако тръгнехме навреме и спазвахме графика, по план трябваше около 15.30ч да бъда на летището. Макар и отвян от емоциите си си бях оставил вариант Б. Въпросът беше щеше ли той да сработи. Сбогувах се с Мустафа, той се усмихна, каза ми "късмет" и си тръгна. Седнах на една пейка и се насладих на обяда си. Досега имаше някаква невидима ръка, която ме придвижваше напред и ръководеше по ръба на пропастта. Момчето, което не ми продаде диня и аз не си загубих излишно време, певицата, която пя за мен, дядото който падна в мен и ме накара да стана и да продължа, полицаите на площада, които не ме прибраха, дюнерджията, който ми пресипа сока и прати сина си с мен до автобуса. Някаква сила поставяше изпитания пред мен и точно в моментите, в които исках да се откаже, ме подбутваше напред. Щеше ли да ме остави на финалната права? Щях ли да я изпусна само за някакви си 15минути глупаво задръстване? Вече нищо повече не можех да направя. Доядох си храната, хвърлих боклука в близкото кошче и се качих в автобуса.
***
"Фифти лира". Някакъв глас ме събуди. Бях седнал най-отзад, на последните седалки до прозореца и бях задремал. До мен се бяха настанили туристи от арабски произход, а над нас шофьорът продаваше билети преди да тръгнем. Беше два без пет. Подадох му кафявата банкнота от 50лири с Ататюрк на нея, взех билета и се отпуснах. Гледах го в очите и само едно исках да му кажа. "Човече, всичко е в твоите ръце. Или ще успеем заедно или ще се върна с празни ръце и всичко от последната седмица ще е било напразно. Просто го направи!".
Хората са измислили езиците, за да се разбират помежду си. Но как се разбират животните, а рибите, а растенията. Между живите организми комуникацията се осъществява на много нива. Аз нямаше на какъв език в този момент да му кажа какво мисля и какво искам. Гледах го право в очите и се опитвах да му предам мислите си. Стори ми се, че за миг поне се загледа по-дълго в мен и като че ли ме разбра. Кимна ми, взе банкнотата, обърна се, върна се на шофьорското място, затвори вратата, свирна с клаксона и надпреварата започна. Мислех си за онзи филм "Скорост" със Сандра Бълок и Киану Рийвс, където автобусът трябваше да не пада под 80км/ч иначе бомбата от терориста в него можеше да се взриви. Така се чувствах и аз. Всичко или нищо! Щеше ли тази невидима ръка, която ме води по ръба на пропастта вече три дена, от момента, в който тръгнах от хотела си в Анталия до мястото ми в автобуса, щеше ли да ме бутна в пропастта или щеше да ме прекара през лабиринта и като един Индиана Джоунс да спечеля битката. Предстоеше да разбера! Бях на финала!
***
Карахме през града. Покрай мен се редяха красиви гледки с корабите от Босфора, малки и спретнати вилички, деца, които се прибираха от училище и се замерваха с раниците си, продавачи на гевреци, линейки хвърчаха. Светът не се въртеше около мен. 20млн души точно като мен, в този ден се бяха събудили в този град и бяха тръгнали с надеждите си по пътя. Какво ни беше подготвила съдбата на всеки от нас обаче? Кой определяше правилата на играта? Едно вече знаех със сигурност - това не бях аз.
След двайсетина минути автобусът излезе от града и пред нас се изправи Босфора с величествения си мост пред нас. Тази малка ивица вода, за която са умрели десетки хиляди последните 2000години в стремежа си за контрол на тази земя. Тази ивица вода, която разделя не просто два континента, а цели два свята Европа и Азия с техните религии, култури, истории, традиции. Кой бях аз да си мисля, че може просто ей така да го пресека. Аз обаче не исках да завладявам този свят, аз исках да ми даде възможност да му се насладя. Щеше ли да ми позволи?
Автобусът спря. Пред нас докъдето погледа ни стигаше беше пълно с коли. Три часа наближаваше и постепенно влизахме в натовареното време. Загледах се под мен. Седях до прозореца и гледах право във водата на Черно море. Под мен минаваха огромни танкери, малки лодчици, яхти, пред мен беше километрично задръстване, а до мен спяха двойка от арабски произход. Погледнах си часовника на телефона с фенерче. 15.00часа. В този момент самолетът на Елиф кацаше само на някакви си 20тина километра от мен. Исках да й напиша само едно кратко съобщение на телефона, но аз дори не знаех номера й. Бяхме си писали в социалната мрежа през профилите ни. Смартфон нямах. Просто исках да напиша и изпратя три думи! Три думи: "Чакай ме! Идвам!" От мен течеше вода, а ние едва пълзяхме. Погледнах Смартфона на момчето до мен. Той лежеше на масичката пред мен. Мислех си докато той спи, да влезна в профила си, да изпратя съобщение, да излезна и все едно нищо не е било. Побутнах дисплея с пръст, той светна и ме озари с цял екран арабски йероглифи. По дяволите. Планът пропадна.
15.30ч
В далечината над шофьора светеше часовникът с червените цифри. 15:28, 15.29ч, точките мигаха и отброяваха времето ми. Изведнъж се цифрите се обърнаха и светна 15.30ч. Нали знаете онези филми, когато се чудите дали бомбата ще избухне като броячът свърши или не. Е, нищо не избухна, освен може би сърцето ми. Облегнах се назад. Бях готов да се предам. В този момент според уговорката Елиф трябваше да излезе с куфара си пред летището, да се огледа за мен и да запали цигара. В 16ч, ако не се появя тя щеше да си допие кафето, допуши цигарата, огледа за последно един път наляво и един път надясно, да подбутне с крак куфара и да се чекира за следващия полет. Имах половин час да прекося Босфора, да стигна до терминала и да я намеря.
Печелят тези, които са готови да загубят. Гледах през прозореца върху Къз Кулеси. Легендата гласи, че Султанът затворил вътре своята дъщеря, защото са му предрекли, че отровна змия ще я ухапе преди тя да навърши пълнолетие. Там тя прекарала години наред. На 18тия й рожден ден баща й й пратил кошница с плодове, обаче от нея изпълзяла змия и ухапала смъртоносно момичето.
Коментари
Публикуване на коментар