Скочих от автобуса и се огледах. От Елиф нямаше и следа. Часовникът вече показваше 15.50ч. Знаете ли колко е една минута. Нищо време. Сега си запушете носа и не дишайте. Времето е относително. То или ти стига, или не. Днес то беше моят враг номер едно. Аз обаче мога да си задържам дъха три минути. Три вдишвания ме деляха от това да успея или не! Поех си въздух и се затичах към входа на летището право пред мен. Дълга опашка се извиваше още пред вратата. Сабиха Гьогчен е по-малкото летище в града и се използва предимно за вътрешни полети. В Турция подлежите на багажен контрол още преди да влезете в сградата на което и да е летище. Пред мен стояха възрастни хора с чанти, торби, куфари, вързани със сезал, кашони и какво ли още не и се бутаха. Нямах време да чакам. Аз ги изпреварих всички и застанах най-отпред. Веднага се вдигна кавга от опашката и двама полицаи застанаха пред мен. Не е добре с раница в ръка да тичате право към полицията, на което и да е било летище по света. Зад мен беше тълпата, готова да ме линчува, а пред мен двама блюстители на реда, които вече посягаха към белезниците си. Изборът беше ясен - линч или арест. В този момент си спомних, как стоях на прага на хотела в Анталия и собственикът на хотела ме научи на думата "ашкъм", голяма любов. Трябваше да действам. Обърнах се към тълпата, направих знак от сърце с ръцете си и извиках "ашкъм". Хората се засмяха в общ глас и махнаха с ръка. Единият проблем беше може би решен, нямаше да ме бият, поне не днес и не тук. Оставаше да убедя охраната да ме пусне преди другите. Тъкмо се канех да започна да обяснявам положението си, когато забелезях, че двамата полицаи, бяха махнали ръцете си от коланите, дръпнаха лентата настрана и пуснаха раницата ми през скенера. Нямаше нищо особено в нея. Минах през контрола и понечех да си я взема от лентата. Един полицай ми я натика в ръцете, намигна ми и каза само "Късмет". Това беше днес петият човек, който ми желаеше това. Онази ръка отново ме преведе през поредното препятствие.
Намирах се в огромно хале и търсех опашката за Самсун. Бях сигурен, че щом не съм намерил Елиф отпред, то тя вече си качва куфара и се чекира. На огромно табло ясно се виждаше SAMSUN Boarding..... От нея нямаше и следа. Беше вече 15.55ч. Дали си беше спазила обещанието да чака до 16ч, и ако да защо не беше отпред. Почнах да се лутам из терминала. Проверих опашките, гледах по тоалетните, бутах хората, карах ги да се обръщат, от Елиф нямаше и следа. Застанах в центъра на терминала и се загледах в големия часовник на стената. Стрелките се местеха бавно, още три пъти да се завъртеше секундната стрелка и играта спираше. Имаше нещо, което не беше добре. Нещо бях пропуснал, нещо не пасваше. Не може от една седмица да се справям на косъм и точно тук да се проваля. Къде беше онази невидима сила, която ме тласкаше да взимам правилни решения? Къде беше онази ръка, която ме преведе през всичките трудности досега? Защо ме оставяха накрая?
Усетих ръка да ме ръчка в корема. До мен стоеше нисък мъж с типичния за турците мустак. Frau, Sie und Frau. На немски това означаваше, жена, вие и жена. Реших че е таксиметров шофьор, който като е видял загара на лицето ми и русите ми коси ми предлага ласките на някоя от девойките на Йени Капъ. Само до това ми беше. Да ми се лепнат обичайните за летищата по цял свят таксиметрови шофьори с техните оферти за хотели, барове и жени. Бутнах го настрана и му казах "Йок бе, ге". Не искам махни се. Той изобщо не се стресна. Сръчка ме още един път, този път по яко, изгледа ме в очите и каза "Ком мит мир" - "Ела с мен". Да бе, ей сега, точно сега ще тръгна с тебе. "Ге вег, - махни се от тук на немски език" креснах аз и почти го съборих на земята. Това изобщо не го уплаши. Аз гледах часовникът над мен как отброяваше последната минута от нашата уговорка. Човекът ме стисна с ръката си здраво за лакътя, извади от джоба си едно парче кашон и ми го завря в лицето. Отгоре с крив почерк и малко грешки пишеше Зарко Александров. "Айде", каза той, усмихна си и тръгна към изхода. Беше му ясно, че този път щях да го последвам. Огледах се около мен. Имаше достатъчно полиция и военни и ако тук имаше нещо гнило имаше поне кой да ми помогне. Ами ако ме отвличаха. Но кой бях аз, че да ми правят капан, откъде знаеше името и фамилията ми. Въпросите ме връхлитаха един след друг. Времето ми изтичаше, а очевидно този човек знаеше нещо, което аз не знаех. Може би табелката с моето име беше парчето от пъзела, което на мен ми липсваше. Последвах го и тръгнахме по стълбите към долния етаж. Точно над тях стоеше огромен надпис ARRIVALS.
Още не разбирах какво се случва и защо трябва да слезем едно ниво надолу. Вървях след него. Той ми беше последната надежда. Доста чевръсто той си проправяше път между тълпите с багаж, а аз подскачах през куфари, деца, баби и дядовци. След няколко лупинга застанах до него на вратата на летището. Той кимна на полицаите, които отвориха портала и аз се озовах на плаца пред терминала за пристигащи - ARRIVALS. Пред мен до такситата се беше събрала тълпа от мъже, които ме гледаха все едно пред тях стоеше звезда от някой турски хитов сериал.
Постепенно взе да ми става ясно. Бях планирал всичко до последния детайл. Но автобусът ме беше стоварил на горния етаж на летището, където са отлитащите самолети. В това имаше и своята логика. Ние идвахме от града, очевидно за да отлитаме. Горе беше и опашката за Самсун. Може би Елиф, слизайки от самолета за Германия ме чакаше долу.
В този момент се обърнах наляво и я видях. Точно както си я представях. Тя си допиваше кафето, допушваше цигарата, погледна си часовника, ритна си куфара и преди да тръгне погледна един път наляво, после един път надясно. Погледът и се закова върху мен. Усмихна се, заклати глава и пусна дръжката на куфара. Мъжете пред мен се сръгаха и започнаха да ръкопляскат. Една ръка ме хвана и ме поведе към нея. Вече знаех, чия беше ръката, която ме водеше от Анталия до Истанбул, през Йени Капи и Босфора до Елиф. Това беше ръката на съдбата. Малкият господин ме бутна, усмихна ми се и само ми каза "Късмет". Чух стрелките на часовника над мен как притракаха. Беше 16.00ч! Аз победих! Прегърнах Елиф и нежно я целунах.
Това беше само началото.....
**********
Коментари
Публикуване на коментар