Сепнах се и скочих. Бях сам в леглото. Слънцето напираше да влезе през процепите на щорите. Някой чукаше на вратата на стаята. Автоматично опипах с ръка леглото до мен. До мен лежеше само една леко влажна хавлия от хотела. Наметнах се и отворих вратата. На входа, в безупречния си анцуг с папионка, се изправи момчето от вчера.
- Good Morning, Sir, please take your passport and come with me. Your luggage You can leave it here. You don't need it. (Добро утро сър, моля елате с мен. Багажът си може да оставите тук.) - той се усмихна и слезе чевръсто по стълбите, нещо което както личеше от бързината му беше правил поне последните пет години.
Стоях под рамката на вратата по мокър халат и мигах с очи. Обърнах и тръшнах вратата зад себе си. В този миг осъзнах. Аз бях напълно сам. Стаята беше празна. От Елиф нямаше и следа. Погледнах в банята. Подът беше мокър, огледалото още запотено, пяната от шампоана се стичаше около канала. Не бяха минали и пет минути преди някой да се беше къпал тук. Хвърлих халата на земята и го стъпках с крак. Какво се случваше? Огледах се по внимателно. От багажа й нямаше и следа, дори четката за зъби си беше прибрала. Обърнах леглото, гледах по чекмеджетата. За Бога, ако искаш да си тръгнеш остави една бележка, дай някакъв знак, че всичко е наред. Не ме зарязвай като куче насред Истанбул.
Седнах на леглото. Чувствах се като на летището вчера. Тревога, адреналин, безпокойство и страх нахлуваха в тялото ми се бореха за надмощие над мен. Нещо обаче изпусках. Имаше някакъв детайл, който не бях съобразил. Не можеше всичко да свърши просто така! Не можеше всичко до тук да е било само за една нощ! Нямаше логика! Но къде е тя? Защо ме викаха от хотела с паспорта ми и то без багажа ми! Та нали вчера им го бях показал? Върнах лентата назад. В Анталия не бях правил никакви зулуми, за да ме търсят. Около Елиф не бях забелязал нищо подозрително на летището.
Облякох се с каквото намерих, измих си зъбите и извадих паспорта от раницата си. Под прозорците чух много хора оживено да говорят на турски. Дръпнах перденцето и се загледах. Точно пред входа на хотела се бяха насъбрали десетина полицаи, бяха се облегнали на две коли, пиеха кафе и чакаха. С тях небрежно си говореше младият господин, който ме събуди. Беше ме предал ли? Какво ставаше тук? Коя беше Елиф? Агент, трафикант, издирвана? Аз освен името й нищо друго не знаех за нея. Какво щях да обяснявам. Никой от близките ми не знаеше, че съм в Истанбул. Ако нещо ми се случеше никой нямаше и да разбере. Може би играта имаше край и той беше по-близко отколкото очаквах. Game Over!
"Майната му, казах си аз. Толкова пъти бях на косъм, ще се оправя и днес".
Грабнах си паспорта, прекръстих си и отворих вратата. Слизах бавно по стълбището, краката ми бяха станали олово. Сигурно така преди години са вървели хората към бесилото или електрическия стол. Стори ми се цяла вечност, а бях слязнал едва три етажа. Видях отворения прозорец на коридора. Да скоча и да бягам. Но накъде? И защо, та аз бях невинен. Вярно е, че в затвора всички са невинни и това никога не е аргумент. Имаше една сила в мен, някаква дълбока вяра и останала чест, които ми казваха да отворя вратата и да довърша започнатото. Еми ако Елиф имаше нужда от мен? Къде за Бога беше ти?
****
Дръпнах дръжката на вратата, тя изскърца и се помести. Слънцето ме заслепи. Направих мъжки крачка напред и застанах пред полицаите.
- I'am Svetozar. - казах аз и подадох паспорта си на най-възрастния от тях.
- Gunaydin Svetozar, засмя се той звучно - кафе? - попита ме той и ми предложи чашата си. Вътрешно беснях в себе си. Ако ще ме прибираха, то поне можеше да не ми се подиграват. Исках всичко да свършва бързо и безболезнено.
- No, thank you! - отказах аз и си дръпнах обратно паспорта. Стоях и го гледах право в очите. Прострях двете си ръце напред с допрени китки. - Айде, давай, казах му аз на чист български. Вместо да ми сложат белезници всички почнаха да се смеят. В този момент, точно като на летището, усетих една ръка, която ме дръпна за рамото.
- Come with me, - момчето от рецепцията стоеше до мен и ми даде знак да го последвам към рецепцията на хотела. Ок, прибрах ръцете си обратно в джобовете и заедно с него прекосихме набързо парка, където вече се бяха насъбрали деца с родителите си, кучета, бездомници - обичайната картинка по обед за повечето малки вътрешни паркове в Истанбул. Стъклената врата се отвори и ме поканиха да седна на коженото канапе, което вече добре познавах. Седнах и подадох паспорта си. Момчето го взе и седна зад компютъра. Погледът ми почна да се рее из помещението. Грамоти за хотела, снимки на гостите му, малка библиотека, поднос за чай. Момчето пишеше на клавиатурата вяло.
 |
| Паркът до хотела |
Обърнах се да си взема паспорта и се сепнах. Зад рецепцията на хотела, в една ниша, видях куфара на Елиф. Беше ли обаче нейният. Немците често си купуват на промоция еднакви куфари от големите вериги магазини и редовно взимат грешния на багажната лента. Тя беше ли още тук или някой от гостите имаше същия. Понечих да го попитам, но момчето стана подаде ми паспорта и каза.
- You can go - в този момент цяла група от над 20тина човека нахлу в малката стаичка и аз нямах друг избор освен да изляза без да съм задал въпроса си. Станах нервно и излязох на улицата.
Едва стъпил на улицата и една ръка ме дръпна силно наляво. Обърнах се. Елиф стоеше на слънце, пушеше и се превиваше от смях.
- Добро утро Зарко, как си? Знаеш ли, тази стая е твърде малка и няма балкон. Аз много обичам сутрин с кафето да пуша и дойдох рано сутринта да говоря с Дениз. Наех ни най-големият апартамент с тераса и гледка към парка. Освен това новата ни баня е трепач! А и да знаеш, точно под балкона ни сутрин се събират полицаите от участъка да пият кафе. Не е нужно всеки ден да им показваш паспорта си като излизаш от хотела. - тя не спираше да се смее, и имитирайки ме задържа ръцете си напред. - Айде да ти местим багажа.
Няма думи, които могат да опишат емоциите, които изпитвах. Радост, еуфория, облекчение, примесени с гняв и ярост. Само поклатих с глава и казах:
- Е, щом е така, каня те на закуска на терасата - прегърнах я и я хванах за ръка.
Точно пред нас спря една патрулка. Прозорецът се отвори, възрастният полицай от преди малко се усмихна, намигна ми и каза "Късмет", пусна синята светлина и изчезна да брани доброто из сокаците на Истанбул.
Играта не беше свършила.
Коментари
Публикуване на коментар