Елиф допуши фаса си и го хвърли на земята. Този път не го вдигна. Интегрираше се по-бързо отколкото очаквах. Аз се поокопитих малко и двамата се отправихме към близкото магазинче на ъгъла до нас. То беше малко, но отрупано със стока. Двамата едвам се събирахме вътре, а когато искахме да разгледаме нещо трябваше и двамата да се въртим в една и съща посока, за да не се удряме. Закусването в Турция не е просто хранене. Това е традиция и страст. Елиф ме бутна настрана и започна да поръчва - кашкавал, сирене, халва, масло, хляб, маслини, конфитюр, зехтин. Продавачът, възпълничък чичко, само седеше зад един кантар, онези белите с червената стрелка, пуфкаше, мереше, пишеше с един молив, който вадеше зад ухото си върху лист хартия и буташе по торбите. Аз само се пресягаш през тезгяха над някаква кула от кори за яйца и поемах торбите. Накрая толкова се бях натоварил, че някакъв минувач от улицата трябваше да ни отвори вратата, защото ние се бяхме приклещили вътре и едва се движехме.
 |
| Традиционна турска "серпме" закуска |
- Тешекюр едерим, благодаря ви. Вече бях научил десетина думи на турски и заедно с тези, които са останали в нашия език от времето на Османската империя можех да се оправям криво ляво в ежедневието си. Избутах първо торбите навън и излезнах на улицата. Зад мен като звезда на фестивала в Кан върху червения килим се носеше Елиф. Тя ръкомахаше щастливо с ръце и запали цигара.
- Колко е красиво тук, нали Зарко. Наистина беше красиво. По моето чело се стичаха струйки пот, влизаха ми право в очите и аз виждах света около мен, така както го вижда шофьор, който кара в порой, но не му работят чистачките. Във всяка ръка държах около 5кг и поне 10 000 калории. От вчера сутринта не бях хапвал нищо. Вече почваше да ми причернява. Някак си красотата на живота около мен ми убягваше.
- Зарко, забравихме най-важното. Ела с мен, не може да закусваме без баклавички. За Бога Елиф, аз в Истанбул бях заобиколил не една и две опасности, защо искаш да ме убиеш накрая с диабет. Нима един килограм тахан халва и два шоколада няма да ни стигнат. - и толумбички ще си вземем, щастливо добави тя.
- Разбира се, щом искаш, но ще си ги носиш сама. - Опитвах се да се защитя аз.
-Айде бе, я виж на лявата ръка имаш един свободен пръст. Малко е побелял ама до хотела ще издържи. Аз вече наистина не си чувствах ръцете. Найлоновите торбички режеха пръстите ми и спираха кръвообращението ми.
***
Накрая на улицата се намираше малка сладкарница. Елиф подскачаше пред мен като великденско зайче от анимационен филм. Аз вървях след нея с по две торби в ръка и се опитвах да правя невъзможния слалом между дядовци, които играеха табла на малки табуретки, продавачи на гевреци, обущари, деца, майки с колички, излегнали се на слънце бездомни кучета и разносвачи на чай. Ако учителят ми по ски можеше да ме види щеше да бъде горд с моите плавни завои между тези препятствия.
По всичко изглеждаше, че макар и започнала доста емоционално нещата почваха да се подреждат. Никога ни си го помисляйте. В Истанбул всичко може да се промени за по-малко от секунда. Точно пред сладкарницата не видях и настъпих опашката на някакъв пес, той скочи, обърна таблата на двама дядовци, разля им чая и скочи пред една кола. Тя от своя страна заби спирачки, стресна момчето с таблата чай, който го изля право пред краката на Елиф и падна пред нея. Аз се подхлъзнах, пуснах торбите и се строполих до него. Такава верижна реакция бях виждал само като малък, когато нареждахме доминото на дълги редици и бутахме първото камъче, което след себе си събаряше всички останали. По дяволите, какво ли щеше да стане сега. От всеки ъгъл започнаха да изкачат хора - деца, жени, мъже, млади, стари. Очаквах най-лошото. Изведнъж усетих силна мъжка ръка под мишниците ми. Сладкарят беше излязъл и ми помагаше да стана. Придошлите хора помогнаха на момчето да стъпи на краката си. После всички се наведоха, събраха ми покупките в торбичките, изправиха масичката, сложиха таблата отгоре, наместиха пуловете точно както бяха, сипаха наново по един чай на дядовците и изчезнаха точно толкова бързо колкото бяха дошли. Колата даде газ и отпраши нанякъде, младежът събра таблата си от земята и си тръгна. Кучето се прозя, изгледа ме и си легна точно там, където беше преди аз да му стъпя върху опашката. Животът продължи точно от там, където аз се бях опитал да го прекъсна.
**
Огледах се за Елиф. Тя стоеше и пушеше до мен. В ръката си държеше малко пличке с кутия вътре.
- Знаеш ли какво, май ще е по-добре, аз да нося сладкото. - тя се засмя, пожела лек ден на хората около нас и тръгна напред.
Сладкарят погледна първо към Елиф, после към мен, усмихна ми се и ми пожела само
"Късмет, олум" - късмет синко. Поклати с глава, изцъка с език и се прибра в дюкяна си.
Аз повдигнах торбите от земята и последвах Принцесата на Истанбул към нейните покои.
Коментари
Публикуване на коментар